Читать «Змии в стените» онлайн - страница 63

– То и аз не съм се разбързала за никъде, ала само го виж: три месеца навън при средна температура минус 15 градуса, без да броим смотания вятър, дето само се чуди как да те издебне и да те щипне по бузите или задника като стария Марвин… И какво? Поне някой да го бе видял да кихне… поне веднъж!

– Сигурна съм, че някой го приютява – поклати глава Санди.

Дона понечи да ѝ отвърне, но се отказа. Спорът къде прекарва зимите Говорещия с котки бе с около двадесет минути по-стар от този за кокошката и яйцето. Половината Бъкстаун смяташе, че милосърдни баби го прибират у дома заедно с цялата сюрия писа̀ни, която се влачеше подире му като царска свита. Другата половина, към която принадлежеше и Дона, можеше до втръсване да им повтарят, че Говорещия неведнъж е отказвал подслон у този и онзи – никой не желаеше да ги чуе.

Тя се замисли как хората обичаха несъзнателно да изместват важните теми встрани, за да се съсредоточат върху по-незначителните и по този начин да прикрият невежеството си по въпроса. Беше ли се запитвал някой откъде изобщо се бе появил Говорещия с котки? Какво бе правил, преди да се отдаде на живота си на бездомник в малкото градче в Северен Мейн? С какво толкова привличаше мъркащите създания, та го следваха навсякъде с нямо обожание? И най-важното – как успяваше да комуникира така безупречно с тях?

За разлика от хората, с които никога не разговаряше, а общуваше с помощта на мимики и жестове, с четирилапите Говорещия нямаше абсолютно никакви проблеми. Дона още си спомняше случката, когато колата бе блъснала Табита – нейната сиамка, която внезапно бе решила да се разходи до съседите отсреща. Това бе преди повече от десет години, но всичко бе пред очите ѝ и до днес, подобно на изрезки от старо списание, залепени в ученически лексикон: тя, ридаеща над окървавеното тяло на другарчето си; родителите ѝ, които безуспешно се мъчат да я утешат; мистър Стайлс, ветеринарят, който клати обезверено глава; Говорещия, появил се като по чудо, който гали Таби с връхчетата на пръстите си и ѝ говори успокояващо на някакъв неразбираем за простосмъртните език със странна напевна интонация; ръката му, сграбчила мистър Стайлс и сочеща към далака му; докторът, който поставя инжекция на сиамката; зеленият пикап, с който я отнасят до ветеринарната лечебница; Табита, която седмица по-късно мъркаше по-силно от всякога…

И най-вече кръвта на котараната по пръстите на Говорещия, която бавно изчезва, сякаш попива в кожата му…

Е, това последното по всяка вероятност си го бе въобразила. Шок от случилото се, замъглени от сълзи тийнейджърски очи, склонност към преувеличаване… Тя тръсна глава и започна да отсервира масите.

Не беше измислица обаче това, че Говорещия с котки бе помогнал на не един и двама отчаяни собственици на четириноги съкровища. Подчинявайки се на думите му, от високи дървета бяха слезли по своя воля безброй писа̀ни. Безпогрешно откриваше липсващите любимци с точност до метър. Успяваше да накара и най-опърничавите мъжкари да престанат да дерат тапети и мебели. А колко чехли и обувки бе спасил…