Читать «Змии в стените» онлайн - страница 65

Дона подскочи. Котетата явно също се стреснаха, защото мъркането престана внезапно и четирите им розови устенца запищяха жалостиво в абсолютен синхрон.

Светлината в задната уличка беше оскъдна, но не ѝ бе нужно много, за да разпознае Тревър Макбрайд и тримата му малоумни приятели – Джона, Хари и Лойд. Въпросните младежи обичаха да се разкарват насам-натам из града, въобразявайки си, че са „господарите на улицата“, и да си търсят белята на най-разнообразни места. Наричаха се с надутото име „Четиримата Конници на Апокалипсиса“, въпреки че ако питаха нея, повече им подхождаше „Четиримата Дебили“ или нещо от този род.

Хулиганите се приближиха с бавна, разпасана стъпка към тях. Смърдяха на джибри от километри, а независимо от полумрака наоколо Дона можеше да се закълне, че вижда белите прашинки, полепнали под, във и около ноздрите им.

– Дъртият ми чичо да ме изнасили дано, ако това не е курвето, дето ми върза тенекия на последния рожден ден на Майкъл Харпър! – изплю се Тревър и се почеса по отдавна небръснатата буза. – А с нея е онзи педал, дето не говори и влачи купища котки подир задника си. Да не прекъснахме нещо? Сигурно тъкмо щеше да му правиш свирка, ама ние ви секнахме романтиката, а? Хм, като стана дума за свирки, се сетих, че ми дължиш една още от миналата година. Ама с лихвите ги докарва до четири, затова не е ли хубаво, че всички сме се събрали тук? Провидение, маце, провидение – няма къде да избягаш от него…

Тримата му „оръженосци“ се захилиха гнусно.

– Сега значи ще осмучеш първо този на Лойд, че не е разтоварвал дисагите от година и кусур – разпореди се Тревър, докато водеше с оттренирано движение ножа-„пеперудка“ от джоба на джинсите си. – После на ред е Джона, после Хари, а най-накрая – когато устните ти са станали като на Анджелина Джоли – и аз застъпвам на смяна. После, ако слушкаш, дори може да ти разрешим да налапаш дъртия и на този котколюбец.

Дона стоеше като парализирана. Нямаше сили дори да крещи за помощ. А и да можеше, едва ли щеше да се намери някой, който да я чуе: беше петък и по-голямата част от града бе или в „Лилавия тигър“, или в „Краставицата и прилепът“…

Лойд, който продължаваше да се хили като кретен, пристъпи към нея, разкопчавайки дюкяна си в движение. Смрадта на отдавна непрани боксерки и немито поне от Коледа насам тяло я зашлеви през лицето. Стори ѝ се, че чак очите ѝ се насълзиха. Няма да плача, няма да плача…

Говорещия с котки внезапно вдигна ръце и изкрещя нещо на неразбираемия си език. Четирилапите, които досега нервно щъкаха около него, веднага се подчиниха като добре обучени войници – измаршируваха напред и се строиха в идеален полукръг около Дона, предпазвайки я с жива верига от натрапниците.

– Я виж ти, малкото курве си имало бодигард… – почеса се с върха на ножа по темето Тревър. – Още по-добре – първо малко фитнесче, после удоволствието…

И без никакво колебание се хвърли светкавично към възрастния бездомник. Ножът проряза студения пролетен въздух като на забавен каданс (през съзнанието на Дона прелетя споменът как гледат повторението на „Матрицата“ по някой от сателитните канали… само тя, татко и Таби…) и с ужасяващ примляскващ звук се заби в прокъсаното палто на Говорещия.