Читать «Змии в стените» онлайн - страница 34

Оказа се, че късметът е на моя страна – беше пети април, а според календара на тази дата се празнуваше Денят на Всеобщата Любов. Прекрасно знаех какво е отношението на магьосника към въпросното чувство, а ако не ми изневеряваше паметта, май и едно от скорошните му малоумни завоевания бе родено именно днес… С други думи, Джаред Терънс ван Сторн най-вероятно бе в такава депресия, че надали му бе до зомбита, девици в беда и прочие времезапълващи дреболии. Следователно трябваше да го търся у тях.

Звучеше примамливо. Честно казано, като се замислех, и на мен не ми беше кой знае колко до кръчми, шумни компании и пиянски разправии. Щеше да ми дойде добре съчетанието от домашен уют и разговор с маг, чиято мъдрост според градските легенди карала Мерлин да изглежда като капитан на отбор по американски футбол.

На пътя ми обаче стоеше една съвсем дребна и незначителна подробност.

Никой не знаеше къде живее Тери.

На път бях да се откажа, когато се сетих, че бих могъл да се възползвам от новооткритите си умения. Не бях рисувал нищо с помощта на вълшебство от онзи прословут дуел в „Котката“8, за който още се разправят истини и измислици. Време беше да отупам прахта от скритата в мен магия и да се опитам да открия къде, в името на Мрака, бе къщата на Тъмния.

Без да чакам да ми хрумне друга идея (като например да звънна на Рей и да го питам дали е ходил на гости у Вечния Човек или да се обадя по скайпа на някоя от предишните му любовници, за да се поинтересувам дали някога онзи, когото мразеха толкова, ги бе водил у тях), извадих най-големия бял лист хартия, който успях да намеря, улових здраво късчето въглен – един от предпочитаните от мен материали за рисуване, поех си дълбоко въздух и затворих очи.

Познатото до болка чувство не чака втора покана и тутакси обгърна цялото ми тяло едновременно отвътре и отвън. Сякаш невидима ръка раздаваше безмилостни плесници в мозъка ми като цяло и на всяко едно нервно окончание поотделно… и същевременно бе подхванала внимателно тила ми, за да не се строполя в несвяст, поднасяйки с ласкави движения пред устните ми чаша райски нектар, който се разтичаше бавно по жилите ми, нежен като майчина грижа. Усещах как ме облива ледена пот, но бузите ми горяха, сякаш ненадейно се бях озовал на гости у самия дявол.

Без да отварям очи, започнах да рисувам.

Късчето овъглено дърво танцуваше по хартията самo. Единственото, което правеше ръката ми, бе да го поддържа във въздуха, за да не падне под напора на колосалната енергия, която по неведоми пътища протичаше през него и през мен.

Когато най-сетне почувствах, че и последните капки магия се процедиха през пролуката между нашия нормален свят и онази мистериозна реалност, откъдето извираше вдъхновението ми, с неохота разлепих клепачи и запокитих остатъка от въглена в камината. Отстъпих крачка назад и се взрях в току-що нарисуваното от мен.