Читать «Змии в стените» онлайн - страница 23

Змии в стените

Ако не беше съскането на прокрадващите се в стените змии, сигурно вече щеше да е забравил, че някога е ходил до тоалетната и щеше да спи девети сън. Толкова му се пишкаше, че усещаше долната част на тялото си подпухнала и натежала – също като онзи балон с вода, който заедно с Дюк бяха хвърлили по баба Сийбърг миналата седмица. Шамарите, които бяха изяли въпросния следобед, със сигурност обаче щяха да им се сторят като майчина милувка в сравнение с това, което го чакаше, ако за пореден път подмокреше леглото. Всеки път се опитваше да обясни на доведения си баща, че това е не по-малко унизително за самия него, че за нищо на света не би се излагал така в неговите и в тези на брат си очи, но нямаше смисъл. Пастрокът му не чуваше змиите. Брат му, в интерес на истината – също.

Единственият, който го разбираше донякъде, бе Боби Синклер, когото всички наричаха Ред заради яркочервената му коса. Боби неведнъж бе гонен от училище, защото твърдеше, че говори с тебеширите, научава отговорите на тестовете от котката на мисис Хауърд („истеричната историчка“, както бе известна сред повечето възпитаници и дори някои преподаватели в „Кенсингтън Хай“) или че закъснява за уроци, понеже помагал на елфчета да достигнат безпрепятствено до домовете си въпреки страховитите снежни бури. През юни.

С други думи, цялото даскало мислеше Ред за хахо. Саймън обаче бе на коренно противоположно мнение. Ред беше готин. Ред никога не бе искал да преписва от него на контролни. И не на последно място – Ред не му се присмиваше, когато с половин уста му разказваше за змиите в стените, докато се прибираха след часовете.

Въпреки че и там не минаваше без разногласия. Боби категорично отказваше да повярва, че източникът на нощните притеснения за неговия странноват приятел са змии. „Имам предвид… мислѝ бе, Саймън! Змии! Как, по дяволите, ще се натикат в стените? Да живеехте в някоя от онези насрани консервени кутийки в предградията – разбирам. Там стените са от дърво и гипсокартон – ако щеш, цяла зоологическа градина си развъждай… ама бетонен блок? Глупости на търкалета! Казвам ти – духът на Мѝра ти е дошъл на гости, няма друго по-логично обяснение за всичко, което ти се случва, братле…“, нареждаше Ред всеки път, когато се опиташе да му обясни на какво се дължат торбичките от недоспиване под очите му.

Уф. Мѝра, змии, призракът на Ейбрахам Линкълн… каквото и да беше шушнещото нещо, което се спотайваше в стената зад гърба му, важното бе, че щеше да го принуди да се напишка. И понеже изобщо не гореше от желание да яде шамари заради някаква свръхестествена простотия, се изправи, напипа пантофите, затикани под леглото, с пръстите на босите си крака, нахлузи ги, без ни най-малко да се тревожи за подробности от рода на кой е ляв и кой – десен, след което закрачи, притаил дъх, към тоалетната в ъгъла на коридора. Шепнещите звуци следваха всяка негова стъпка.

Когато най-сетне се добра до заветния „порцеланов трон“, както го наричаше доведеният му баща, с последни усилия успя да напипа седалката на тоалетната чиния и да я вдигне. Змиите са си змии, но гневът на мистър Бейл, чийто задник току-що е бил въдворен върху опикана седалка, бе значително по-плашещ.