Читать «Змии в стените» онлайн - страница 22

Усещаше как оловносивите капки се стичат по бузите ѝ. Една от тях влезе в окото ѝ и за секунда светът наоколо стана размазан и безформен, сякаш бе влязла в зала за криви огледала, без да забележи. Посегна и с опакото на ръката си избърза досадната капка. Заедно с нея по кожата ѝ се размаза и окото ѝ. Не усети болка, просто светлината в него угасна, а ръката ѝ се покри с остатъци от изведнъж разкапалата се очна ябълка. Взря се в нея с невярващия поглед на останалото ѝ здраво око. Посегна с пръстите на другата си ръка и избърса челото си. Кожата се свлече от черепа ѝ като прогнила прокажена плът от скелета на индийски бездомник. Дрехите ѝ също пушеха, прогорени на десетки и стотици хиляди дупки, а безмилостните капки не се задоволяваха с облеклото ѝ, а лакомо нагъваха всичко, до което можеха да се докопат – ръце, бедра, гърди, корем… Тънка струйка от

(драконовите сълзи)

отровния дъжд се стече между краката ѝ и с тихо съскане се вля в слабините ѝ. В един налудничав миг тя си припомни как анонимният ѝ любовник бе свършил на пъпа ѝ и след секунди спермата се бе процедила бавно към ненаситната ѝ цепка. Не успя обаче да се наслади на еротиката на спомена, понеже в следващата секунда мястото, през което бяха минали хиляди мъже, експлодира в обезумяваща агония. Чувстваше как капките загризват плътта отвътре и с ужасяваща мудност си проправяха си път към утробата. Запищя. Не за дълго, понеже дъждът с радост нахлу в устата ѝ и няколко болезнени мига по-късно езикът и гласните ѝ струни вече представляваха безформена кървава пихтия, която потече надолу по хранопровода.

Постепенно изпаряващите се остатъци от съзнанието ѝ отбелязаха мимоходом как мъжете отново се зазяпват в нея… но този път в погледите им нямаше похот и желания, а уплаха и недоумение. Жената, която допреди малко бе представлявала ходещо изкушение, се гърчеше в средата на тротоара, от ушите и очите ѝ течеше кръв, гърдите ѝ се бяха свлекли почти до земята, а от ръцете ѝ се процеждаха гъсти, почти черни капки лимфа и сукървица, които падаха на земята с глух плясък, който заглушаваше дори рева на бурята, вихреща се наоколо.

Изведнъж всичко свърши. Дъждът спря като прерязан с нож, небето се избистри и отново придоби онзи ефирно синкав цвят, вдъхновил не един и двама поети от старата школа, улиците изсъхнаха за броени секунди под ентусиазираните лъчи на показалото се иззад хоризонта слънце… Единственото, което напомняше за вилнялата допреди малко стихия, бе димящата купчинка плът в средата на тротоара, от която се разнасяше зловонната миризма на гробища и канализация. Хората плахо наобиколиха остатъците и се взряха в тях като хипнотизирани, неспособни да отделят очи от доказателството за човешката тленност.

Вероятно именно нездравият интерес към смъртта, дълбоко програмиран в човешките неврони, бе причината никой да не забележи огромното люспесто крило, което махна над главите им, сякаш се сбогуваше с блудницата, която някога бе обичал, и изчезна.