Читать «Змии в стените» онлайн - страница 19

Докато се мъчеше да пропъди мислите за необразованото селско изчадие, съзнанието му окончателно се пренесе в дома, в който бе минала една трета от живота му. Можеше да се закълне, че температурата наоколо спадна поне с десетина градуса. Да, това бе едно от проклятията на старите къщи – студът и влагата, които се просмукваха дълбоко в костите ти… Той инстинктивно придърпа одеялата до брадичката си. Толкова зими бе прекарал, завивайки се през глава, отчаяно опитвайки се да се стопли със собствения си дъх.

Звуците наоколо изчезнаха като с магическа пръчка. Обикновено линията на метрото, която минаваше на по-малко от стотина метра от блока, самолетите, които прелитаха точно над прозорците, както и автомобилистите, които смятаха за свой свещен дълг да пришпорват возилата си така, сякаш от това зависи животът им, не го оставяха да мигне през по-голямата част от нощта. Сега обаче душата му се бе завърнала у дома – там, където единственото нещо, което нарушаваше мъдрото мълчание на мрака, бяха щурците през лятото и капещите ледени шушулки през зимата.

Изведнъж дочу тиктакането на часовника.

О, да, часовникът.

Когато бе съвсем малък, видът на огромния (не само по детски мерки) монумент от червено дърво и бронз го бе карал да седи часове в захлас пред него. Немската машина бе надживяла три поколения хора в тази къща. Махалото му, изпъстрено с мистични орнаменти, можеше да хипнотизира всеки с внушителния си монотонен размах и глухото цъкане, което сякаш идваше от личния кабинет на Негово Величество Луцифер. Навиването му с помощта на исполинския месингов ключ наподобяваше ритуал по съживяване на мъртвите. Неведнъж се бе опитвал да си изпроси привилегията да тикне страховитото нещо в зейналата до цифрата 9 дупка и да върти, докато усети с всяка фибра на тялото си, че чудовището е задоволено и ще продължи да отмерва покорно часовете и минутите поне още седмица. Никога не му бяха разрешавали. Обидата, че му нямат доверие, обаче почти винаги бе измествана от облекчението, че има оправдание да не се приближа прекалено близо до махалото. Откакто се помнеше, му приличаше прекалено много на секира, размахваща се насам-натам в очакване на плътта, която бе призвана да посече.

Но без съмнение най-зловещ бе мигът, в който часовникът започваш да бие.

Той изрита завивките и, без да пали осветлението, се добра до кухнята. Пипнешком извади цигара от пакета, тикна я в устата си и запали. Студът вече бе навсякъде: дори пламъчето на запалката му се стори мъртвешки ледено. Почти бе сигурен, че димът, който издиша, ще се строполи в краката му под формата на вкочанясали се кристали никотин и катран. Не можа да види дали очакванията му ще се оправдаят, понеже поредният пристъп на кашлица го накара да се свива на кълбо на земята. Когато най-сетне успя да си поеме въздух, погледът му попадна върху кървавочервените светодиоди на микровълновата печка.