Читать «Змии в стените» онлайн - страница 17

Време е да извадиш от раницата малките плоски клещи, които предвидливо сложи там, преди да тръгнеш. Откакто те заряза, минаха шест месеца. Шест кости, които строши с клещите. Преброяваш ги пак. Шест са, да. Не че има начин да объркаш бройката. Всяка секунда от раздялата се е запечатала във фибрите на тялото ти като дамга, положена от злата пастирка на емоциите ти – онази, която те извеждаше на паша всеки ден, лъжейки те, че те обича, а всъщност единственото, което искаше от теб, бе да пие като вампир от емоциите ти. За всяка загубена усмивка, за всеки пропилян ден, за всяко потъпкване на личните ти свободи имаш по един белег, издълбан дълбоко в самочувствието ти.

206 кости има в човешкото тяло. Остават още 200. Избираш си една. Ладиевидна кост на китката. Звучи чудесно. Нагласяваш внимателно клещите. Мислено се хвалиш за умната идея – да ги вземеш. Помниш какво стана, когато бе убеден, че можеш да свършиш тази работа и с голи ръце. По принцип костите са чупливи, но тук удари на камък. Нямаше начин да успееш са свършиш това с ръце, понеже всичко в тялото ѝ бе твърдоглаво като самата нея. Като нежеланието ѝ да направи поне един компромис със собствения си инат.

Костта се чупи с глух пукот. Една от дамгите изчезва. Чувстваш леко облекчение… твърде леко, за съжаление.

Остават ти още 16 години, докато приключиш с костите ѝ. Дали това ще ти донесе така желания душевен мир? Успокоението, което търсиш от мига, в който осъзна, че тя краде от твоята персоналност? Жаждата за възмездие, която най-накрая ще излекува наранената ти душа?

Не знаеш, нали? Никой не знае.

Но поне е приятно.

В името на Мрака, колко е приятно!!!

Часовникът

Последната глътка текила бавно се плъзна по небцето, погали устните му с греховната си целувка и със скоростта на асансьор в арабски небостъргач се втурна надолу по хранопровода му. Знаеше, че разполага със секунда-две, преди ароматната експлозия да разтърси стомаха и алкохолните пaри да обгърнат мозъка му нежно и успокояващо като бащина милувка. Ръцете му трепереха – не бяха спрели да се тресат от половин година насам – но това не попречи на добре тренираните му пръсти автоматично да извадят цигарата от пакета, да я тикнат в устата му и да поднесат трепкащото пламъче на запалката към тютюневата благодат. Първото всмукване съвпадна с парещия взрив на текилата с точност до десета от секундата. По дяволите, каква наслада! Той се облегна назад и с почти ритуално благоговение издиша дима от ноздрите си. Естествено, кашлицата не закъсня – залпът от никотинови храчки и късчета от дробовете му, разяждани от притаилия се дълбоко в тях карцином четвърти стадий, изригна мощно в дълбините на започващото да сдава багажа тяло. Със сетни усилия успя да се доближи до кухненския прозорец и изплю отвратителната смес в нощната тишина. Поне този път не припадна. Напоследък пристъпите му бяха толкова сериозни, че неведнъж се бе озовавал на пода на стаята си или на кухнята с разбита вежда, подпухнало око или строшен нос. Припадъците го забавляваха. Всеки път, когато се свестеше, първата му работа бе да си налее още една чаша, да запали цигара и да вдигне наздравица за поредния път, когато онази прословута висша сила (била тя Господ или дявол) му бе спестила удоволствието кротко да умре без особени мъки.