Читать «Змии в стените» онлайн - страница 16

Само че не и днес. Днес имаш работа. Не трябва да си позволяваш отпускане, защото днес е първи март.

По принцип имаш работа на първо число всеки месец, не само на първи март. Но днес е специален ден. Днес е вашата годишнина. Не може да я разочароваш по този елементарен начин – после едва ли ще има смисъл да обясняваш колко изморен от живота се чувстваш, колко ти е омръзнало да се бориш с болката, която плува по нервите ти като динамит в река от нитроглицерин, колко много копнееш да полегнеш в прегръдката на аромата от цъфнали дръвчета и да заспиш. Като за последно. Но тя няма да те разбере. Никога не те е разбирала.

Затова продължаваш да вървиш по прашния път към полянката, където се целувахте за пръв път. Слънцето се отказва да се бори с теб и окончателно се оттегля тактично зад хоризонта, където ще продължи да досажда на другата половина от земното кълбо. Изпод земята изпълзяват къртици, които вперват сляп поглед в небето, освободило се от изгарящата напаст, поемат въздух с пълни гърди и отново се завират в пръстта. Внимателно ги заобикаляш: не искаш да ги нараниш случайно, та те са твои събратя по съдба, отрудени същества, които са обречени цял живот да прекарват, ровейки в отпадъците на другите.

Някъде в гората се обажда кукувица. Затаяваш дъх, надявайки се, че пернатата прорицателка ще изкука един-два пъти, отброявайки последните години, които са ти останали като мъчение на този свят. Напразно. Птицата кука като побъркана, сякаш самият дявол е застанал зад нея, заплашвайки я с деветте кръга на ада, ако не продължи максимално миговете ти на страдание.

Когато ти омръзва да броиш, продължаваш напред. Ето, това е кривото дръвче, след което трябва да завиеш надясно. Не, не наляво, надясно, така и не се научи за всичките тези години кое е ляво и кое е дясно. Надясно – като ръката, с която стискаше сърцето си, от което любовта на живота ти късаше огромни парчета месо – всеки ден, всеки месец, всяка година. Ти се надяваше, че като го стискаш, по някакъв начин ще намалиш болката. Не стана. Единственото, което успя, е да му попречиш да излезе от гръдния ти кош, да излети като малко птиче, за да потърси друго гнездо – такова, в което няма да го нараняват, няма да му крещят и няма да му натякват как изглежда. Май трябваше да го оставиш да полети. Поне сега нямаше да е в калта, боричкайки се с къртиците.

Ето, най-накрая стигна. Помниш мястото по странното разположение на двете храстчета, едното от които сякаш е яхнало другото. Спираш за миг и вдишваш аромата на гората. Вадиш от раницата си сгъваемата лопатка и започваш да копаеш.

Не след дълго капакът на ковчега ѝ вече се показва над пръстта. Внимателно развиваш болтовете, с които си го закрепил, и го отместваш встрани.

Тя е там. Красива както винаги. Дори разложението не може да скрие красотата ѝ, която навремето те оставяше без дъх. Кестенявата ѝ коса още пада палаво върху остатъците от челото ѝ и върху парцалите, които някога бяха дрехи. Очните ѝ кухини пусто се взират в теб, защото, ако си спомняш, преди да я заровиш, извади очите ѝ. Перфектните ѝ зъби обаче все още са на местата си до един – хилят ти се мълчаливо, сякаш ти напомнят как преди време ти се хилеха по същия начин, когато те гонеха, а ти се молеше, плачеше, виеше като животно и всячески се опитваше да я убедиш, че не трябва да прави глупости. Тя обаче се хилеше. Хили се и сега.