Читать «Смърт в облаците» онлайн - страница 4

Пет! Сигурно щеше да се падне пет. Топчето се завъртя. Джейн протегна ръка. Шест, по-добре на шест!

Точно навреме! Тя и още един играч отсреща заложиха едновременно — тя на шест, той на пет.

— Rien ne va plus¹ — каза крупието.

Топчето изтрака и спря.

— Le numero cinq, rouge, impair, manque².

Идеше й да извика от отчаяние. Крупието събра непечелившите залози и плати каквото трябваше. Мъжът срещу нея каза:

— Няма ли да приберете печалбата си?

— Печалба?

— Да.

— Но аз заложих на шест.

— Струва ми се, че грешите. Аз заложих на шест, а вие на пет.

Той й се усмихна — имаше много привлекателна усмивка. Бели зъби, загоряло от слънцето лице, сини очи, къса чуплива коса.

Без да вярва на ушите си, Джейн прибра печалбата. Нима беше истина? Сама не беше много сигурна. Може би наистина беше заложила на пет? Тя изгледа недоверчиво непознатия, а той й се усмихна окуражително.

— Точно така. Ако оставите нещо на масата, ще го грабне някой, който няма право на това. Това е стар трик.

После той кимна леко и се отдалечи. Това също беше много мило от негова страна. Иначе би могла Да си помисли, че я е оставил да вземе печалбата му, за да намери повод да се запознае с нея. Само че той очевидно не беше от тези мъже. Беше симпатичен… (А сега седеше точно срещу нея.)

Всичко беше свършило — парите бяха похарчени, беше прекарала два последни (доста разочароващи) дни в Париж и се прибираше у дома със самолетния билет за връщане.

„А сега какво?“

„Стоп! — каза си тя. — Не мисли какво ще стане. Това само ще те изнерви.“

Двете жени бяха престанали да разговарят. Джейн погледна към тях. Жената с лице като дрезденски порцелан възкликна ядосано и се вгледа в счупения си нокът. След това позвъни и когато се появи стюардът, облечен в бяла престилка, му нареди:

— Моля ви, кажете на прислужничката ми да дойде при мен. В другия салон е.

— Разбира се, мадам.

Стюардът — много експедитивен и почтителен, изчезна отново. Появи се тъмнокоса млада французойка, облечена с черна рокля. В ръцете си носеше малка чантичка.

Лейди Хорбъри й заговори на френски:

— Мадлен, донеси ми несесера.

Прислужничката тръгна по пътеката между седалките. В самия край на пътническия салон бяха струпани няколко куфара. Французойката се върна с червена тоалетна чантичка.

Сесили Хорбъри я пое от ръцете й и й махна да си върви.

— Всичко е наред, Мадлен. Ще я задържа при себе си.

Прислужничката отново излезе. Лейди Хорбъри отвори чантичката и извади от красиво оформената й вътрешност пиличка за нокти. След това дълго и напрегнато се взира в отражението на лицето си в малко огледалце, добави тук-там пудра и оправи червилото си.

Джейн присви презрително устни. Погледът й се плъзна нататък по седалките.

Зад двете жени седеше дребният чужденец, който беше отстъпил мястото си на тази с конското лице. Плътно увит в множество ненужни шалове, той имаше вид на дълбоко заспал. Може би притеснен от погледа на Джейн, той отвори очи, погледна я за миг и отново ги затвори.

До него седеше висок сивокос мъж с властно лице. На коленете му имаше отворен калъф за флейта и той почистваше инструмента с любов и внимание. „Странно — мислеше Джейн, — никак не прилича на музикант. По-скоро на адвокат или лекар.“