Читать «Смърт в облаците» онлайн - страница 2

№17 Виниша Кър

Глава първа

От Париж до Кройдън

Септемврийското слънце прежуряше над летище Ле Бурже, докато пътниците пресичаха пистата и се качваха на авиолайнера „Прометей“, който след няколко минути щеше да излети за Кройдън.

Джейн Грей беше една от последните, които се качиха на самолета, и зае мястото си — номер 16. Някои от пътниците вече бяха преминали през централната врата покрай малкия офис и двете тоалетни и бяха влезли в предния салон. Повечето седяха на местата си. Откъм седалките от другата страна на пътеката долиташе неприятно бърборене — най-много се чуваше един доста писклив, тънък женски глас. Джейн присви леко устни. Толкова добре познаваше този тип женски гласове!

— Мила моя… Изумително… Но… нямам представа… Къде каза, че си била?… Жуан ле Пин? О, да! Не, в Ле Пине… Да, същите познати физиономии… Но разбира се, че трябва да седнем заедно! О! Не можем ли?… Кой?… О, да, разбирам…

И след това мъжки глас — учтив, с чуждестранен акцент:

— С най-голямо удоволствие, мадам.

Джейн погледна крадешком с ъгълчето на окото си.

Дребен възрастен човек с големи мустаци и яйцевидна глава услужливо се преместваше заедно с нещата си от мястото, което се намираше точно срещу това на Джейн от другата страна на пътеката.

Тя се обърна леко и погледна двете жени, чиято случайна среща бе предизвикала тази любезна реакция на непознатия. Споменаването на Ле Пине бе събудило любопитството й, защото тя също се връщаше от там.

Спомняше си едната от жените много добре, помнеше къде я бе видяла за последен път — край масата за бакара, където тя нервно свиваше и отпускаше малките си ръце и бялото й, дискретно гримирано лице, напомнящо дрезденски порцелан, ту почервеняваше, ту пребледняваше. Помисли си, че с малко усилие дори би могла да си спомни и името й. Една приятелка го беше споменала… Беше казала: „Тя е графиня… Но не истинска… Преди това е била някаква танцьорка…“ С дълбоко презрение в гласа. Каза го Мейси — първокласната масажистка, която умееше да „сваля“ излишни тлъстини.

„Другата е «истинска» — помисли си Джейн мимоходом. — С конско лице, чиста аристократка.“ И мигом забрави двете жени от другата страна на пътеката, насочвайки вниманието си към гледката, която се разкриваше пред нея през прозореца. Наоколо имаше най-различни други машини. Една от тях приличаше на голяма метална стоножка.

Единствената посока, в която тя упорито не искаше да погледне, беше право напред, към седалката срещу нея, където седеше един млад мъж.

Беше с доста крещящ лилаво-син пуловер. Над пуловера Джейн твърдо бе решила да не поглежда. Ако го направеше, би могла да срещне погледа му, а тя никога не би направила подобно нещо!

Механиците извикаха нещо на френски, моторите изреваха, затихнаха, после пак изреваха, някой изтегли металните подпори от колелата и самолетът потегли.

Джейн стаи дъх. Щеше да лети едва за втори път. Все още беше способна да изпита вълнение. Струваше й се… наистина й се струваше, че ще се блъснат в онова нещо там… в оградата… но не, вече се бяха издигнали… нагоре, нагоре… остър завой… ето го отдолу летището…