Читать «Сянката на марионетките» онлайн - страница 172

От една страна й беше мъчно, че пътува без своя съпруг.

От друга страна бе чудесно, че лети към него и към дома.

Той я посрещна на летището и я приюти в огромната си прегръдка. Ръцете му бяха толкова дълги. Бяха ли пораснали през няколкото дни, откакто я бе оставил?

Тя отказа да мисли за това.

— Чух, че си спасил света — изрече тя, щом той най-сетне я пусна.

— Не вярвай на тези слухове.

— Моят герой.

— Бих предпочел да съм твоят любовник — прошепна Бийн.

— Моят великан — отвърна тя, също шепнешком.

В отговор той отново я прегърна, после се наклони назад, повдигайки я от земята. Тя се засмя, когато той започна да я върти в кръг като дете.

Начинът, по който я въртеше баща й, докато беше малка.

Начинът, по който Бийн никога нямаше да върти техните деца.

— Защо плачеш?

— Само имам сълзи в очите. Това не е плач, а сълзи от типа „щастлива-съм-да-те-видя“

— По-скоро се радваш, че тук дърветата растат, без да се налага да ги садиш и поливаш.

Няколко минути по-късно излязоха от летището. Той беше прав, тя наистина се радваше, че вече не е в пустинята. През годините, докато живееха в Рибейрау, бе открила колко обича места с тучна растителност. Обичаше земята около нея да е жива, всичко да е зелено, цялата тази фотосинтеза да продължава пред хората без никаква сдържаност. Обичаше създанията, които се хранеха със слънчева светлина и пиеха дъжд.

— Чудесно е да си бъдеш у дома.

— Сега вече и аз съм си у дома — отбеляза Бийн.

— Но ти отдавна си тук — каза тя.

— Но досега те нямаше теб.

Тя въздъхна и се притисна леко към него.

Взеха първото такси.

Разбира се, отидоха в двора на Хегемонията, но вместо в техния дом — ако изобщо беше техен дом, тъй като се бяха отказали от него в онзи далечен ден на Филипините, когато се оттеглиха от служба при хегемона — Бийн я заведе право в кабинета на хегемона.

Питър я очакваше там заедно с Граф и родителите си. Имаше прегръдки, после пак целувки и ръкостискания, които преминаваха в прегръдки.

Питър им разказа всичко, което се беше случило в космоса. После накараха Петра да им разкаже за Дамаск, макар тя да протестираше, че той не е нищо особено, а просто град, щастлив от победата.

— Войната още не е свършила — напомни Питър.

— Те са изпълнени от стремеж за мюсюлманско единство — каза Петра.

— Както знаете, следващото важно нещо е, че християните и евреите се обединиха — обади се Граф. — В края на краищата единствената пречка помежду им беше тази работа с Исус.

— Хубаво е — каза Тереза — да има по-малко разделение на света.

— Ще са нужни още много разделяния, за да се стигне до въпросното „по-малко разделение“ — подхвърли Джон Пол.

— Аз ви казах, че хората в Дамаск са щастливи, но не знам дали това е правилно — каза Петра. — Вече назряват неприятности. Един имам проповядва, че Индия и Пакистан трябва да се обединят отново под управлението на едно-единствено правителство.

— Нека отгатна — изсумтя Питър. — Сигурно е мюсюлманин.

— Ако им харесва това, което Вирломи причини на китайците — каза Бийн, — направо ще заобичат онова, към което тя може да подтикне индусите, за да се освободят от пакистанците.