Читать «Сянката на марионетките» онлайн - страница 168

— Какви неприятности? Той само подкупи един пазач, при това с мои пари.

— Между другото, как склони Волеску да ти помогне?

— Задължен ми е. Аз го освободих от затвора. Накарах нашия блестящ хегемон тук да ми даде властта да наредя освобождаването на затворниците, чиито престъпления са престанали да бъдат престъпления. Той изобщо не стопли, че ще освободя твоя създател.

Ахил се усмихна на Питър.

Хегемонът не коментира.

— Бийн, ти си тренирал добре тези мъже. Да бъда с тях е като… като да съм отново с нашето семейство. Като по улиците, помниш ли?

Бийн отново не каза нищо.

— Ами добре, явно не искаш да си побъбрим, така че си вземи зародишите.

Бийн си спомни един много важен факт. Ахил не се стремеше да убие жертвите си непременно със собствените си ръце. За него бе достатъчно те да умрат, независимо дали ще е в негово присъствие.

— Би ли ми направил услуга? — обърна се Бийн към войника от спец отряда. — Искам да изнесеш хладилника навън, аз ще остана да поговоря с Ахил няколко минути.

Войникът отиде до Ахил и взе преносимия хладилник.

— Чуплив ли е? — попита.

— Обезопасен и подплатен е, но не играйте футбол с него — ухили се Звярът.

Войникът излезе през портите и се изгуби от поглед.

— И така, за какво точно искаш да говорим? — попита Ахил.

— Любопитен съм относно два малки въпроса.

— Ще слушам. Може би ще отговоря.

— В миналото в Хайдарабад един китайски офицер те повали в безсъзнание, за да ни извади от безизходното положение.

— О, той ли беше?

— Какво се случи с него?

— Не съм сигурен. Мисля, че неговият хеликоптер бе свален в битка само няколко дни по-късно.

— Аха… твърде лошо. Исках да го попитам какво е почувствал, като те е ударил.

— Всъщност, Бийн, не сме ли и двамата достатъчно големи за този вид подигравки?

Отвън се чу приглушена експлозия.

Ахил се огледа стреснато:

— Какво беше това?

— Предполагам, че беше експлозия.

— На какво?

— На бомбата, която току-що се опита да ми дадеш вместо зародишите — обясни Бийн.

Ахил се опита за момент да си придаде невинен израз на лицето:

— Аз не зная какво си… — После осъзна, че няма смисъл от този цирк, извади дистанционния детонатор от джоба си и натисна бутона няколко пъти. — По дяволите цялата тази съвременна технология! Никога нищо не действа правилно! — Той се ухили на Бийн. — Не можеш да отречеш, че опитах.

— И така… у теб ли са зародишите или не?

— Те са вътре, в безопасност — отвърна Ахил.

Бийн знаеше, че това е лъжа. Всъщност още вчера бе решил, че най-вероятно зародишите изобщо не са донасяни тук.

Но щеше да извлече повече полза, като се престореше, че вярва на Ахил. Пък и винаги съществуваше шанс да не е лъжа.

— Покажи ми.

— Ще се наложи да влезеш.

— Добре.

— Това ще ни извади извън обсега на снайперистите, с които несъмнено си оградил двора от всички страни, за да ме застрелят.

— И извън обсега на онзи, който си внедрил сред тях, за да застреля мен.

— Бийн, бъди реалист. Ти ще си мъртъв, когато го поискам.

— Не е съвсем вярно. Ти си ме искал мъртъв много по-често, отколкото аз съм умирал.

Ахил се ухили:

— Знаеш ли какво каза Поук, точно преди да я сполети онзи нещастен случай с падането в Рейн?