Читать «Героични години» онлайн - страница 68

Гласът й изчезна изведнъж.

— Само това ли можахте да ми кажете, Дънкан, след толкова години съвместен труд?

Той я погледна недоумяващ.

— Искам да кажа — продължи нерешително тя, защо трябва да се караме? Това е наистина тежко!

— Странна забележка от ваша страна!

— Може би съм странна! Нито вие, нито аз самата, може би, зная колко съм странна. Казвате, че съм сурова. Само един Бог знае доколко през последните месеци съм станала слаба, по-слаба дори от вашата глупава Маргарет.

Тя наведе очи, но изведнъж ги вдигна изпълнени с неугасим копнеж.

— Понякога ние се надсмиваме над това, по което най-много копнеем. Но най-после настъпва ден, когато не можем вече да го отречем, когато огънят не може да бъде потушен. Отдавна вече сме заедно, Дънкан! И двамата сме жестоко засегнати от съдбата. И двамата имаме обща цел, която ни свързва. Всичко, което ви засяга, невероятно силно засяга и мене. Бих могла да кажа почти — гласът й трепна, — че ви обичам. Нима не можем да сторим нещо за бъдещето си? Говоря глупости може би! Но вие имате толкова голямо значение за мене! А сигурно и аз знача нещо за вас!

Той отвърна поглед и каза с мъка:

— Ценя приятелството ви повече от всичко, което ми е останало в света!

За миг тя остана неподвижна и безмълвна. После стана, като закопчаваше несръчно дрехата си.

Лицето й бе пак спокойно и безстрастно.

— Няма защо да продължаваме този разговор и аз обещавам, че никога няма да го подновя. Но вие ще дойдете утре! Това трябва да смятаме за решено. Остава още едно нещо — писмата на сестра Даусън.

— Не, Анна — поклати глава той, — няма да ги използувам.

За миг тя като че ли щеше да избухне пак.

— Утре ще има време да се помисли за това. Ще ви посрещна във фондацията в три часа! Да не забравите!

— Не. Но може би няма да дойда.

— Ще дойдете — отвърна тя. — Вие имате достатъчно честолюбие, както и аз, за да не пропуснете случай, от който зависи цялата ви по-нататъшна съдба. Довиждане — до утре.

Тя кимна с някогашната си твърдост, с все същата хипнотизаторска искра в погледа. И си отиде.

На следното утро Дънкан се пробуди с мъчително чувство на неспокойствие. Стаята му беше съседна със стаята на Мърдок. И по навик, още преди да отвори очи, той се ослуша да долови някакъв звук в другата стая. Дочу, че местната сестра сменя Джейн от дежурството й. Воден от смътното си безпокойство той стана, обръсна се и побърза да се облече. Рано сутринта трябваше да посети сериозен случай в горската станция Росуд, на тридесетина мили нагоре по долината. Но най-напред влезе да види домашния си пациент.

Когато влезе, сестра Гордън, пълничка, възрастна жена в избеляла синя блуза, с простичко, но съзнателно лице, над което десетгодишната служба в околията бе оставила своя отпечатък, бе почти свършила работата си около болния.

— Тази сутрин не е много добре, докторе — прошепна тя. — Струва ми се, че е много по-слаб.

Дънкан взе ръката на Мърдок, за да провери пулса, направи обикновения преглед и видя, че сестрата е права. Като прегледа листа, който бе оставила на масата, той написа наставленията си за през деня.