Читать «Героични години» онлайн - страница 66

Той бе прекарал в Линтън пет безкрайни, съкрушителни седмици, без да се върне ни веднъж в Единбург. Съзнанието му смътно долавяше миналото съществуване, работата му във фондацията, задълженията и възможностите, които му се откриваха там. Все пак за него всичко бе свързано със задачата да вдигне Мърдок. А всичко, което бе сторил, и всичко, което можеше да стори, изглеждаше напразно.

В тишината на дома се чу глухият звън на телефона.

Той чу Рета, която стъпваше на пръсти, за да отиде да се обади, после въздъхна, стана с усилие и слезе.

— За болен ли, Рета? — запита той.

— Не, г-н докторе. Пак от Единбург. Непрестанно ви търсят оттам. Но аз отговарям както ми казахте — че не можете да се явите.

— Много добре — кимна той. — Ако се обадят пак, ще отговориш същото.

Обиколката му тази сутрин не беше много тежка. След оставката на Бейли цялата клиентела легна върху Мърдок, но той беше на легло и само при най-тежките и неотложни случаи хората търсеха медицинска помощ.

При последния си болен, след като беше предписал вече лекарства, Дънкан бе изпратен до вратата от домакинята. Тя го погледна с дълбока загриженост върху честното си селско лице, после зададе постоянния въпрос:

— Как е д-р Мърдок днес?

— Добре, доколкото е възможно — отвърна механично той.

— Мислите ли, докторе, че ще може да оздравее?

Нещо го накара да издаде скритата си мисъл.

— Не вярвам — каза той, — но Бог ми е свидетел, че правя всичко възможно.

— Всички знаем това, докторе — кимна бавно тя. — И вярвайте, за нас това е достатъчно.

Докато отиваше към селото, тази простичка похвала остана в сърцето му, топла и насърчителна, слаб таен лъч в мрака на неговото отчаяние.

Когато се прибра, часът минаваше един. Пред къщата на Мърдок се виждаше голяма, затворена наемна кола. Изведнъж той сви устни. Разбра какво означава присъствието й, още преди да влезе и да види Анна, която нетърпеливо пушеше в малката амбулатория.

— Е добре, Анна — поздрави я спокойно той, — мисля, че ви бях казал да не идвате! След толкова телеграми и телефонни разговори, предполагах, че сте разбрали!

— Но вие не отговаряте на телеграмите, нито се явявате на телефона, когато ви търсят — тя смачка нервно цигарата си в пепелницата. — Можете ли да ме укорите, че желая да имам прекрасното удоволствие да поговоря съвсем откровено с вас?

Той вдигна рамене и влезе в малката лаборатория в ъгъла. Изправен там, пред малката масичка с пропукан умивалник, той почна да приготвя, с малкото лекарства наредени по лавиците, най-простите церове, които бе предписал на пациентите си сутринта. Това като че отне и последните останки на самообладанието й.

— Съвършено ли сте полудели, Дънкан — извика тя, — да приготвяте разни оцветени течности в тая жалка дървена барака, когато можете да работите в собствената си лаборатория?

— Тия оцветени течности имат свойство, което вие не разбирате.