Читать «Нощен шепот» онлайн - страница 7

И който можеше лесно да я използва, да я подхвърля като плавей по белия пясък на безлюден бряг.

Сега лежеше в леглото му. Беше лежала до него, беше усетила докосването му, почти като на любовник…

Отметна чаршафите и скочи на крака, с треперещи пръсти напъха ръцете си в ръкавите на ризата, след това бързо се залови с копчетата.

Познаваше го достатъчно добре. Не произнасяше празни заплахи, нито даваше заповеди, които не очакваше да бъдат изпълнени. Ако не се яви в кухнята до пет минути, ще се върне по стълбите, безшумно, бързо, решително, за да я издърпа долу. Идеята не й харесваше, но не можеше повече да рискува. Защото ако още веднъж я докоснеше тази вечер, можеше да се разпадне на хиляди парченца и тогава щеше да е свършено с нея.

Брин примирено тихичко въздъхна. Почувства се почти облекчена, че нямаше друг избор, освен да разкаже всичко. На Лий. Ако поначало се беше обърнала към него, нещата нямаше да отидат толкова далеч.

Толкова страхотно…

Може би я преследваха опасни мъже, но…

От друга страна не познаваше по-опасен мъж от него.

Брин стисна здраво очи и пое дълбоко въздух. Трябваше да слезе долу и да разговаря с него. Да му разкаже всичко, отначало.

Отначало.

Кой можеше да предположи, че…

Първа глава

— Аууу!

При звука на силния и пронизителен писък Брин Келър пусна професионалния вестник, който прилежно четеше, удобно разположена в мекото двуместно канапе, скочи на крака, втурна се към вратата и рязко я отвори.

Вече година и половина изпълняваше ролята на родител, но още не се беше научила да различава кои писъци са от болка и кои от игра.

За щастие, този изглеждаше да е от игра.

Брайън, на сериозната възраст от седем години и най-голям от племенниците й, беше авторът на звука. Той въпросително я изгледа, когато срещна разтревожения й поглед.

— Играем си, лельо Брин. — Изду гордо гърди и размаха пластмасовият си меч. — Аз съм Гринголд! Бог на водата и светлината! И се боря със силите на Черната хрътка.

— А аз съм Тор Великолепният! — напевно се обади Кийт. Беше шестгодишен и втори командир в триото. Имаха само два меча и той носеше втория.

— О? — Брин вдигна вежди и потисна усмивка. Нямаше нужда да пита кой имаше честта да бъде Черната хрътка. Погледът й се прехвърли към малкия Адам. Четиригодишен, той беше най-малкият и, следователно, винаги му се падаше да играе най-лошият. За брони момчетата използваха капаците на кофите за боклук и тъй като мечовете бяха два, нужни бяха само два капака. Адам стискаше гигантска пластмасова бейзболна бухалка и съдрано парче картон.

Най-малкият й племенник я удостои с ослепителна усмивка и тя забрави, че за малко не удари трите главички една в друга, задето я уплашиха. Внезапно се разсмя, с присвити очи изгледа Кийт, изтича към Адам и му отне бухалката. — Тор Великолепният, а? Е, добре, аз пък съм Бялата вещица! — обяви тя сериозно. — Ще ви дам да се разберете за това, че заради вас косата ми ще побелее преждевременно!

Момчетата радостно се разпищяха, когато ги погна из малкия двор, леко потупвайки малките им задничета с бухалката. Накрая те я накачулиха, удряха с юмручета, прегръщаха я, докато я събориха я на земята.