Читать «Нощен шепот» онлайн

Напълно се беше слял с нощта.

Стъпките му по влажната земя бяха безшумни като тихия бриз, който се промъкваше през изискано подкастрения листак все едно бе сянка и разхлаждаше нощта.

Далечно наследство го беше надарило с тези способности и същото това далечно наследство го беше научило да се придвижва с грацията на див елен, гордо да пристъпва, да дебне и напада съобразително и умело като пантера, да преследва целта си неотстъпно с настървението на царски орел.

Но това далечно наследство нямаше нищо общо с тайнственото му похождение в тази тъмна нощ. Нито дрехите, с които беше облечен — черни джинси „Левис“ и черно поло. И кецове „Адидас“ в същия цвят.

Черно, което можеше да бъде погълнато в нощта.

Приведен и балансиращ на пръсти, близо половин час той търпеливо оглежда къщата. След това тръгна да я обикаля в прикритието от палми и хибискус.

Вътре нищо не светеше. Всичко беше притихнало. Дори боровите иглички, които се стелеха по земята, не шумоляха.

Озадачен, той малко се отпусна, след това продължи да обикаля крадешком модерната жилищна постройка. Спря от задната страна на къщата; ослуша се — нищо. И въпреки всичко сякаш с кожата си усети движение във въздуха. След това долетя лекият шум. Стъпки. Приближаваха бавно, предпазливо.

На бледата лунна светлина се очерта силует.

Фигура, също облечена в черно от глава до пети.

Черни джинси. Широк, обемен черен пуловер. И черна качулка, която скриваше лицето и правеше човека безполов — злосторник, който очевидно имаше намерение — да влезе в къщата.

Крехкият силует се спря като опънат във въздуха, подобно на млада кошута, подушила опасност. Но осезаема опасност нямаше и силуетът пак се размърда, този път изтича бързо от прикритието на листака към двукрилия прозорец.

Той напрегнато зачака, докато наблюдаваше как фигурата няколко секунди се бори да отвори прозореца. Внезапно пред луната се плъзна облак и слабата естествена нощна светлина постепенно започна да отслабва, докато накрая почти изчезна. Остана само едва забележима сянка, мъгляво заслепение; сянката по-скоро се усещаше, отколкото се виждаше.

Фигурата продължи да се бори с прозореца. Най-сетне рамката поддаде и фигурата пъргаво скочи на перваза, пак се спря, след това изчезна вътре.

Едва тогава той се раздвижи, безшумно като сянката на нощта, стъпките му не издаваха и звук. Погледна през прозореца. Малка, бягаща светлинка проблясваше, лъчът от фенерче. Движеше се из стаята, изчезваше покрай обрамчения в бяло вход, който за миг улавяше отражението й.

Пъргаво и плавно той скочи на перваза и се спусна вътре.

Тръгна след светлината, покрай много врати, докато стигна до голяма и просторна стая. Спря се в мрака на коридора, наблюдавайки лъчът, който бързо играеше наоколо. Модулно канапе, покрито с дълговлакнеста фигурална покривка, удобно настанено в един ъгъл, пиано, разположено на подиум. Лавици с книги изпълваха насрещните стени. На празните места бяха окачени атрактивни западни гравюри; един от рафтовете бе натежал от стари оръжия, виждаше се и колекция от антични лъкове, стрели и копия.