Читать «Нощен шепот» онлайн - страница 6

— Е, Брин. Изплюй камъчето. Какво става?

Тя нервно прокара език по устните си, погледът й се стрелна към пода, където беше паднал пуловерът. Стисна чаршафа още по-плътно към себе си и несръчно се наведе да вземе дрехата, но неочаквано беззвучно движение я спря.

Беше седнал на леглото до нея, все още усмихвайки си. Левият му кец здраво натискаше пуловера й.

— Край на всякаква защита, Брин. Единственият начин човек да достигне до теб, е да те направи, колкото се може, по-уязвима, и ако това означава да си полугола, е…

Той неопределено вдигна ръце в знак на примирение, след това ги остави да се отпуснат обратно на коленете. Тя се отпусна назад на възглавницата, прехапала устна, изведнъж й се прииска никога да не го беше превръщала в свой враг.

Той я искаше уязвима. О, Господи, беше ли уязвима?

— Брин! — Гласът му прозвуча заплашително.

— Аз… аз… не мога да ти кажа — започна тя.

— По-добре ми кажи. Иначе може да извикам полицията.

— Не! О, моля ти се, Лий! Моля те, недей.

— Тогава ми обясни защо снощи някой е влизал в къщата ми, също и предишната нощ. И защо някакъв разбойник стреля по мен? И какво правиш сега тук?

— Добре, добре! Но моля те, трябва да се закълнеш, че няма да се обаждаш в полицията! — Зелените й очи, които можеха да бъдат бляскави и невинни, страховити и съблазнителни, горди и някак надменни, но никога, никога помътнели от унижение и умоляващи, преливаха от искрящи сълзи. Сълзи, които потискаше с най-голямата сила на волята си. Устните й потрепваха. — Виж, Лий, знам, че не бях особено любезна с теб, но имам някои основателни, лични причини. Сега разбирам, че съм нямала право, но трябва да те помоля да ми помогнеш. Моля те, Лий! Обещай ми, че няма да се обаждаш в полицията! Хората…, които са замесени… Те държат Адам!

Веждите му рязко отскочиха нагоре от учудване, но и в знак на съгласие.

— Добре, Брин — каза той тихо. — Няма да викам полицията — поне засега. Обещавам.

— Става дума за снимките! — обяви тя.

— Снимките! — повтори той с гримаса на учудване. — Тези, които направи миналия четвъртък?

— Да.

Той се наведе и щракна нощната лампа, след това се изправи и тръгна към гардероба си, рязко го отвори и затършува разсеяно из него. Подхвърли й риза на тънки райета с дълги ръкави и кратко й нареди:

— Облечи я. Пуловерът ти вече май за нищо не става. Слизам долу да направя кафе. Бъди в кухнята точно след пет минути, готова да ми разкажеш цялата история — без никакви пропуски.

Лий напусна стаята. Брин, покрусена, затвори очи. Защо се случваше всичко това, чудеше се тя тъжно. Ако само беше насочила обектива си в друга посока…

Адам сигурно още щеше да си е вкъщи.

Сега нямаше да е принудена да разчита на мъж, към когото е проявявала само враждебност и то от мига, в който за първи път го срещна. Мъж, когото беше оценила неправилно — когото страшно беше подценила. Който я плашеше до обезумяване, дори когато я притегляше към себе си. Който можеше да си играе с чувствата й само с една промълвена дума, да я накара да се разтрепери от едно докосване…