Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 4

Но три години бе живяла в страх и страдание.

Нел бе облечена със семпла памучна риза и избелели джинси. Краката й се чувстваха удобно в евтините бели маратонки. Единственото й бижу бе старинен медальон — спомен от майка й. Някои неща бяха твърде скъпи за нея, за да ги остави в миналото.

Когато фериботът бавно се приближи към пристанището, тя се върна до колата си. Пристигна на острова с малка чанта с лични вещи, купен на старо ръждясал „Буик“ и 208 долара на свое име.

Не би могла да се чувства по-щастлива.

„Едва ли има място — помисли си тя, когато паркира колата до пристанището, слезе и тръгна пеша, — където разкошните дворци и блясъкът на Бевърли Хилс да са така непознати, както тук“. Осъзна, че никое друго кътче на света не би й се сторило толкова близко до истинската и душевна същност, колкото това малко, живописно селце. Къщите и магазините бяха скромни и спретнати, с избеляла от морската сол и слънцето боя. Чистите калдъръмени улички криволичеха нагоре по хълмистия терен или се спускаха стръмно към пристанището.

Градините бяха поддържани с любов, сякаш плевелите тук се смятаха за нещо незаконно. Зад дървените огради се чуваше кучешки лай, а децата караха червени и електрикови велосипеди.

На пристанището кипеше усилена работа. Виждаха се лодки и мрежи, мъже с червендалести лица и високи гумени ботуши. До ноздрите й достигна миризма на риба и пот.

Изкачи се по хълма и се обърна да погледне назад. Оттам можеше да посъзерцава лодките, които сновяха покрай залива, и малката сърповидна ивица пясък, където бе пълно с хора, излегнали се върху хавлиени кърпи, и други, които енергично размахваха ръце над вълните. Малък червен трамвай, на който с бели букви бе написано: „Обиколка на Острова на Трите сестри“, бързо се пълнеше с туристи, носещи камери.

Нел предположи, че риболовът и туризмът са единствените източници на приходи за острова. Благодарение на предприемаческия си усет, местните жители устояваха на капризите на морето и времето и островът оцеляваше и процъфтяваше със свое собствено темпо. „Това се нарича кураж“, помисли си тя. Доста време й бе нужно да събере своя.

Главната улица пресичаше хълма. От двете страни бяха разположени магазини, ресторанти и офиси — вероятно на местни фирми. Реши, че не е зле да се отбие в някой от ресторантите. Можеше да постъпи на работа като сервитьорка или готвачка за бързи поръчки, поне за летния сезон. Ако си намереше работа, би могла да потърси и квартира. Можеше да остане. След няколко месеца хората щяха да я познават, да й махат с ръка и да я наричат по име. Беше й омръзнало да се чувства чужда, да няма с кого да поговори, никой да не го е грижа за нея.

Спря, за да разгледа хотела. За разлика от другите сгради, той бе от камък, а не от дърво. Беше на три етажа, с железни балкони с парапети от ковано желязо и заострен покрив и не можеше да се отрече, че изглежда романтично. Името напълно му подхождаше: „Омагьосаният хан“.