Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 2
Нора Робъртс
— Освен ако успеем да им попречим.
— Не можем да ги спрем, сестро.
— Не — Огън кимна на Земя. — Единственото, което можем да направим, е да се погрижим за себе си. Така че ще напуснем това място, домовете, които сме създали тук, живота, който бихме могли да водим, и ще създадем нови. — Нежно обхвана с ръце лицето на Въздух — Нека не скърбим за нещо, което никога няма да имаме, а да се радваме на бъдещето, което ни очаква. Ние сме Трите и няма да бъдем победени.
— Ще бъдем самотни.
— Ще бъдем заедно.
Под последните проблясъци на угасващия ден запалиха огнен кръг. Вятърът издигна пламъците високо. Вътре в магическия кръг образуваха още един, хващайки се за ръце.
Въздух се съсредоточи и вдигни лице към небето.
— Когато нощта сменя деня, ние изпращаме таз светлина, верни на пътя на справедливостта. Кръг първи: Нека бъде истина!
Земя заговори дръзко, със силен глас:
— След час навеки ще напуснем тез места и от нас не ще остане ни следа. Кръг втори: Нека бъде сила, не тъга!
— Никому не сме сторили вреда, но тук не ще живеем, че дебне ни смъртта. Дом що създадем, далече от страха. — Огън вдигна ръце високо. — Кръг трети: Нека бъде свобода!
Вятърът се усили, земята затрепери и магическият огън разкъса мрака. Три гласа едновременно произнесоха думите:
— Свободна от омраза да бъде таз земя — и нека я отминат страховете и смъртта! Дълбай скали, дълбай дървета, хълмове, реки и понеси ни надалече с лунните лъчи. Когато се разцепи тоз крайбрежен склон и къс от него стане завинаги наш дом, нека този остров сред океанска шир убежище да бъде за търсещите мир.
В гората се разнесе силен рев, изви се вихрушка, издигнаха се огнени езици. Докато тези, които преследваха нещо, което не разбираха, спяха в добродетелните си легла, в небето се издигна остров и лудешки се завъртя над морето.
Застана спокойно сред тихите вълни и вдъхна първата си глътка живот в тази най-къса нощ.
Първа глава
Тя не престана да се взира право пред себе си в хълмистата местност, покрита със зеленина, която постепенно започваше да разкрива тайните си. И, разбира се — във фара. Какво би представлявал един остров по крайбрежието на Нова Англия без своята „бойна кула“? Фарът бе ослепително бял и се издигаше върху острата скала. „Точно такъв си го представях“, помисли си Нел.
Близо до него имаше сива каменна къща, огряна от ярката слънчева светлина. Беше със заострен покрив, фронтони и балкон, навярно заобикалящ целия горен етаж.
Беше виждала снимки на Фара на сестрите и къщата, здраво стъпила в подножието му. Точно една от тях, която бе привлякла вниманието й в малък магазин на сушата, я бе накарала импулсивно да се запъти към ферибота.
Само два месеца след като нейният щателно подготвен план я бе направил свободна, бе започнала шестмесечното си скитане, следвайки инстинкта си. Всеки миг от онези първи два месеца бе живяла в ужас. После ужасът бе преминал в непрестанна тревога и друг страх, мъчителен почти като глад, че ще загуби това, което отново е намерила.
