Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 3

Беше умряла, за да започне нов живот.

Сега бе уморена от бягане, криене и от усещането, че е изгубена сред тълпите в големите градове. Искаше да има дом. Нима не бе искала това цял живот? Дом, корени, семейство, приятели. Близък човек, който да не я съди прекалено сурово.

Може би щеше да намери част от това тук, на този малък къс земя сред морето. Със сигурност не би могла да стигне по-далеч от Лос Анджелис, освен ако напусне страната.

Дори и да не успееше да си намери работа на острова, все пак би могла да прекара няколко дни тук. Кратка почивка от непрестанното скитане би й се отразила добре. Можеше да се наслаждава на каменистите плажове, на малкото селце, да се катери по скалите и да броди из гъстата гора. Беше се научила да цени всеки миг от живота си и никога нямаше да забрави това.

Пленена от разпръснатите дървени къщички, закътани зад пристанището, тя се облегна на металния парапет на ферибота и остави вятъра да развява косите й. Отново бяха в естествения си светлорус цвят. Докато бягаше, ги бе подстригала късо, като на момче, беше се простила с дългите къдрици и ги бе боядисала в тъмнокафяво. През изминалите месеци периодично бе сменяла цвета — яркочервен, гарваново черен, светлокафяв. Все още бяха доста къси и съвсем прави.

Хрумна й, че тази промяна е била първата стъпка обратно към собствената й същност.

Евън бе харесвал косите й дълги, с буйни къдрици. Понякога я бе влачил за тях по пода и надолу по стълбите, използвайки ги като вериги.

Не, никога нямаше отново да ги пусне дълги!

Побиха я тръпки и хвърли поглед през рамо, оглеждайки колите и хората. Устата й пресъхна и гърлото й пламна, докато търсеше сред тях висок, строен мъж с пригладени коси и светли очи с хладен израз.

Нямаше го, разбира се. Намираше се на хиляда километри оттук. За него тя бе мъртва. Нима не й бе казвал стотици пъти, че единствено смъртта би могла да я избави?

Хелън Ремингтън бе мъртва, а Нел Чанинг можеше да живее.

Разгневена на самата себе си, че макар и за миг мислено се върна назад, Нел се опита да се успокои. Вдъхна бавно от соления влажен въздух и се наслади на свободата си.

Отпусна рамене и на устните и се появи колеблива усмивка. Стоеше до парапета — дребничка, с изсветлели от слънцето коси, които весело танцуваха около гладкото й лице. Устните й бяха бледи и нежни, леко извити нагоре, а на бузите имаше едва забележими трапчинки. Кожата и бе поруменяла от задоволство.

Беше без грим, което също бе съзнателно взето решение. Част от нея все още искаше да се скрие, чувстваше се преследвана и бе направила всичко възможно да остане незабелязана.

Някога бе смятана за красавица и поддържаше външния си вид, както подобава. Обличаше се, както я съветваха, носеше изискани скъпи дрехи, доста секси, избирани от мъж, който твърдеше, че я обича повече от всичко на света. Знаеше какво е да чувства допира на коприна до кожата си и нехайно да закопчава диамантено колие на врата си — Хелън Ремингтън познаваше всички привилегии, които даваше огромното богатство.