Читать «Танц във въздуха» онлайн - страница 111

— Благодаря, тръгвам.

Рипли бе доволна, че кафенето остана празно, и се настани удобно, за да хапне с наслада супата си в уединение. Нищо друго не би могло да развали удоволствието й така бързо, както чаткането на токчетата на Миа по стълбите само минута по-късно.

— Къде е Пег?

— Освободих я. Бързаше за среща.

— Не очаквай да бъда благодарна, че позволяваш на служителите ми да си тръгват по-рано. Кафенето трябва да затвори след четири минути, а едно от задълженията в Пег е да почисти стъклената витрина, барплотовете и кухнята.

— Е, аз я освободих, така че можеш да си го изкараш на мен, вместо на нея. — Рипли продължи да загребва супата и любопитно се загледа в Миа.

Не се случваше често човек да види мис Девлин разгорещена и нервирана. Навиваше на пръст верижката на амулета, които носеше на шията си, а изражението и издаваше тревога. Заобиколи остъкления щанд и каза гневно:

— Има здравна наредба за поддържане на хигиена в заведенията за обществено хранене. Щом си била така великодушна към Пег, ще се наложи ти да почистиш.

— Да имаш да вземаш! — промърмори Рипли, но изпита чувство за вина, което заплашвате да развали апетита й. — Защо си толкова кисела днес?

— Трябва да ръководя бизнеса си, а това отнема повече време, отколкото да се разхождаш наперено, с вирнат нос, из селото, което е твоята специалност.

— О, я си намери някого да те чука, Миа! Това ще подобри настроението ти.

Миа заобиколи обратно щанда:

— За разлика от теб, не мисля, че чукането е решение на всички проблеми.

— Искаш да се правиш на ледена девица, защото Сам Лоугън те заряза, затова… — Рипли не довърши и мислело се упрекна, когато видя лицето на Миа да пребледнява. — Извинявай, не беше уместно.

— Забрави!

— Когато обидя някого, се извинявам. Въпреки че явно си дошла тук, за да се заяждаш. Всъщност няма само да се извиня, а ще те попитам какво не е наред.

— Какво те е грижа, по дяволите?

— Обикновено не се бъркам, но отдавна не съм те виждала толкова нервна. Какво има?

Някога двете бяха добри приятелки, почти като сестри. Затова на Миа й се струваше по-трудно сега да седне и да споделя с Рипли какво я тревожи, отколкото с някой непознат. Но ставаше въпрос за нещо много по-важно от враждата и гнева. Тя се настани срещу Рипли и очите им се срещнаха.

— На Луната има кръв.

— О, за…

Преди Рипли да довърши, Миа я сграбчи за ръката.

— Задава се страшна беда. Тъмна сила. Познаваш ме добре и знаеш, че ти си последният човек, на когото бих казала, ако не бях сигурна.

— Ти също ме познаваш добре и си наясно с мнението ми за предзнаменованията и поличбите. — Все пак я побиха хладни тръпки.

— Ще ни връхлети, когато листата опадат, преди първия сняг. Сигурна съм в това, но не знам каква ще бъде и откъде ще дойде. Има някаква сянка.

Рипли потръпна, когато очите на Миа станаха толкова тъмни, сякаш в тях се събра болка от хиляди години.

— Ако ни сполетят беди, двамата със Зак ще се справим с положението.

— Няма да бъде достатъчно, Рипли. Зак обича Нел ти обичаш него. В центъра на това са те. Чувствам го. Ако не станеш по-сговорчива, ще се случи нещо непоправимо. Сама не мога да направя каквото е нужно, а Нел все още не е готова.