Читать «Аутопсия» онлайн - страница 183
Патриша Корнуел
Само чувах гласа си.
Крещях по него:
—
Пистолетът подскачаше нагоре-надолу, а аз крещях, ужасът ми бе пламнал, превръщайки се в просташките думи, които сякаш излизаха от нечия друга уста. Аз крещях, крещях му да си свали маската.
Той бе застанал неподвижно от другата страна на леглото. Възприятията ми сякаш се раздвоиха. Забелязах, че ножът в ръката му, покрита с ръкавица, бе най-обикновен сгъваем нож.
Очите му бяха приковани в револвера.
— СВАЛИ Я!
Ръката му бавно се пресегна и бялата маска се понесе към пода…
Той рязко се обърна…
В следващия момент аз пищях, чуха се изстрели и се видяха огнени езици, след това се счупи нещо стъклено, всичко това толкова бързо, че въобще не разбрах какво става.
Настана паника. Пред очите ми се разиграха несвързани картини, ножът проблесна в ръката му, когато се хвърли към нощното шкафче и събори лампата на земята със себе си. Някакъв глас каза нещо и стаята потъна в мрак.
От стената до вратата долетя някакво отчаяно драскане…
— Къде, по дяволите, е лампата в тая къща?
Щях да го направя.
Знам, че щях да го направя.
Никога през живота си не съм имала по-горещо желание от това да натисна спусъка.
Исках да направя дупка в сърцето му, голяма колкото луната.
Бяхме обсъдили всичко поне пет пъти. Марино все искаше да спори. Той не смяташе, че събитията наистина са протекли така.
— Ей, в секундата, в която го видях да влиза през прозореца, аз бях по петите му. Не може да е бил в спалнята ти повече от тридесет секунди, когато аз нахълтах. А ти въобще не държеше никакъв пистолет. Когато нахълтах и го изпратих на оня свят, ти просто се бе изтърколила от леглото.
Бе понеделник сутрин и ние седяхме в службата ми. Последните два дни бяха за мен като някаква мъгла. Сякаш ги бях прекарала под водата или на някаква друга планета.
Каквото и да ми разправяше, аз бях убедена, че бях насочила пистолета си към убиеца, когато Марино внезапно се появи на вратата, в момента, в който неговият пистолет, калибър 357, изпрати четири куршума в горната част на тялото на убиеца. Не проверих дали има пулс. Не направих никакво усилие да спра кръвотечението. Просто останах седнала, омотана в чаршафа, а по лицето ми потекоха сълзи. Бях се сетила.
Моят револвер, калибър 38, не бе зареден.
Бях толкова разстроена, толкова разсеяна, когато се качих да си легна, че бях забравила да заредя пистолета си. Патроните още лежаха в кутията, пъхната под купчина пуловери в едно от чекмеджетата, където на Люси не би й дошло наум да рови.
Той бе мъртъв.
Бе мъртъв още преди да падне върху килима ми.
— А и не си беше свалил маската — продължи Марино. — Понякога паметта ни поднася странни изненади. Аз самият смъкнах проклетата маска от лицето му, щом Снийд и Риги пристигнаха. Тогава той вече беше съвсем изстинал.
Той бе само едно момче.
Бе момче с нездрав цвят на лицето, с пепеляворуса къдрава коса. Мустаците му бяха по-скоро мръсен на цвят пух.
Никога няма да забравя очите му. Те бяха прозорци, през които не прозираше душа. Бяха празни прозорци, през които се виждаше мрак, подобни на прозорците, през които бе влизал, за да убива жените, чиито гласове бе чул по телефона.
