Читать «Аутопсия» онлайн - страница 182

Къщата бе обгърната от пълна тишина. В ушите ми отекваха ударите на сърцето ми. Люси. Моля те, Боже!

Другите жени му се бяха подчинили. В съзнанието ми изплуваха подпухналите им лица, мъртвите им лица…

Опитах се да си припомня всичко, което знаех за него, да подредя това, което знаех. Ножът бе на сантиметри от мен, светлината от лампата играеше по острието му. Хвърли се на лампата и я разбий на пода.

Краката и ръцете ми бяха под завивките. Не можех да ритам, да хващам, да помръдвам. Ако лампата се разбиеше на пода, стаята щеше да потъне в мрак.

Аз нямаше да мога да виждам. А ножът бе у него.

Можех да се опитам да го убедя. Ако можех да говоря, щях да се опитам да поговоря с него.

Подпухналите им лица, шнуровете, впити в гърлата им.

Тридесет сантиметра, не повече. Най-голямото разстояние, с което някога се бях сблъсквала.

Той не знаеше за пистолета.

Беше нервен, движенията му бяха конвулсивни, изглеждаше объркан. Вратът му бе зачервен, от него се лееше пот, дишането му бе затруднено, забързано.

Той не поглеждаше към възглавницата. Разглеждаше наоколо, очите му не се спираха на възглавницата.

— Ако помръднеш… — Той леко притисна острия като игла връх на ножа към гърлото ми.

Широко отворените ми очи го следяха.

— Това ще ти достави удоволствие, курво. — Гласът му бе нисък, леден и сякаш идваше от преизподнята. — Запазих най-доброто за накрая. Нали искаш да знаеш как го правя. Сега ще ти покажа съвсем бавно.

Гласът. Беше ми познат.

Дясната ми ръка. Къде беше пистолетът? Дали беше по-наляво или по-надясно? Дали беше точно в центъра под възглавницата ми? Не можех да си спомня. Не можех да мисля! Той трябваше да се пресегне за шнура. Не можеше да пререже шнура на лампата. Само тя светеше. Ключът за горната лампа бе чак до вратата. Той гледаше натам, гледаше към празния, тъмен правоъгълник.

Леко помръднах ръката си нагоре с няколко сантиметра.

Очите му мигновено се заковаха в мен, след това отново на драпериите.

Дясната ми ръка беше върху гърдите ми, почти до дясното ми рамо под чаршафа.

Усетих как ръбът на дюшека се повдигна, когато той стана от леглото. Пот като дъжд се лееше от него.

Погледна към ключа на лампата до отворената врата, след това към другия край на стаята, където бяха драпериите. Изглежда, се колебаеше.

Всичко се случи много бързо. Под пръстите си усетих твърдия, студен метал, те се свиха около него и в следващия момент аз се изтърколих от леглото, придръпвайки завивките със себе си и приземявайки се с трясък. Петлето прещрака и застана в положение и аз вече седях изправена, около бедрата ми бе усукан чаршафът и всичко това сякаш се случи едновременно.

Не си спомнях да съм го направила. Не си спомнях да съм направила каквото и да било. Бе инстинкт, бе някой друг. Пръстът ми бе опрян о спусъка, а ръцете ми трепереха толкова силно, че пистолетът подскачаше.

Не си спомням как съм измъкнала парчето плат от устата си.