Читать «Аутопсия» онлайн - страница 181

Ножът, опрян о гърлото ми, бе толкова голям, че ми приличаше по-скоро на мачете. Леглото се люшна надясно и с едно щракване аз ослепях. Когато очите ми свикнаха със светлината, аз го погледнах и за малко не извиках.

Не можех да дишам, нито да мърдам. Усещах как острото като бръснач острие се впива в кожата ми.

Лицето му бе бяло, чертите му бяха сплескани под белия найлонов чорап. За очите му бяха изрязани цепнатини. От тях се изливаше ледена омраза във всички посоки. Чорапът се издуваше и вдлъбваше от диханието му. Лицето му бе нечовешко, отвратително и бе само на няколко инча от моето.

— Само един звук, и ти отрязвам главата.

Мислите прелитаха в съзнанието ми като искри и се губеха в най-различни посоки. Люси. Устата ми започваше да изтръпва и аз усетих вкуса на солена кръв. Люси, не се събуждай! От ръката през пръстите му премина напрежение, като високоволтов ток. Аз ще умра.

Недей. Ти не искаш да го направиш. Не е задължително да го правиш.

Аз съм човешко същество. Като майка ти, като сестра ти. Ти не искаш да го направиш. Аз съм човек като теб.

Има неща, които мога да ти разкажа. За случаите. За това какво знае полицията. Ти би искал да разбереш това, което знам аз.

Недей. Аз съм човешко същество. Човешко същество! Мога да разговарям с теб! Трябва да ме оставиш да разговарям с теб!

Части от изречения. Изречени наум. Безполезни. Моят затвор бе мълчанието. Моля те, не се докосвай до мен. О, Господи! Не се докосвай до мен!

Трябваше да го накарам да си махне ръката, да разговаря с мен.

Опитах се чрез внушение да отпусна тялото си. Някакъв ефект имаше. Аз се поотпуснах и той го усети.

Отпусна ръка върху устата ми и аз бавно преглътнах.

Носеше тъмносин анцуг. По яката имаше тъмни петна пот, под мишниците му се виждаха два широки тъмни полумесеца.

Ръката, която притискаше ножа към гърлото ми, бе покрита с полупрозрачна хирургическа ръкавица. Усещах миризмата на гума. Усещах неговата миризма.

Видях анцуга в лабораторията на Бети, усетих сладникавата, противна миризма, която ме лъхна, когато Марино развърза пластмасовата торба.

„Това ли е миризмата, така както той си я спомня?“ Тези думи се завъртяха в главата ми, като повторение на стар филм. Пръстът на Марино, насочен към мен, намигането и думите му: „Право в целта.“

Анцугът, разстлан на масата в лабораторията, анцугът, голям размер, от който бяха изрязани парчетата, където е имало засъхнала кръв…

Той дишаше тежко.

— Моля те — прошепнах аз, без да помръдвам.

— Млък!

— Мога да ти кажа…

— Млък! — Ръката жестоко затегна хватката си. Челюстта ми щеше да се пръсне като яйчена черупка.

Очите му диво се заозъртаха, заразглеждаха всичко в спалнята ми. Спряха се на драперията, на висящите шнурове. Виждах как ги оглежда. Знаех какво си мисли. Знаех какво ще направи с тях. След това погледът му светкавично отскочи и се закова на шнура, който излизаше от нощната ми лампа. Той бързо измъкна нещо бяло от джоба си, натъпка го в устата ми и отмести ножа.

Вратът ми бе толкова вдървен, че сякаш гореше. Лицето ми бе схванато. Опитах се да избутам сухото парче плат напред в устата си, като го побутвах с език, без той да забележи. В гърлото ми се стичаше слюнка.