Читать «Аутопсия» онлайн - страница 12

— Слушам, госпожо. — Енергично кимване. — Ще се погрижа.

Запалвайки цигара, аз се пресегнах към телефона и набрах нервно домашния си номер.

Берта вдигна слушалката при второто позвъняване и дрезгавият й глас прозвуча като упоен от съня:

— Ало?

— Просто проверявам.

— Тук съм. Люси не е помръднала, доктор Кей. Спи като къпана, дори не ме чу, когато влязох.

— Благодаря ти, Берта. Просто не знам как да ти се отблагодаря. Не знам кога ще се върна.

— Ще ви чакам, доктор Кей.

Берта беше свикнала да бъде на повикване. Бях й дала ключ от външната врата и й бях обяснила как работи алармената система. Сигурно пристигаше вкъщи само минути след като излизах. В главата ми бавно се оформи мисълта, че когато след няколко часа Люси се събуди, в кухнята ще завари Берта вместо леля си Кей.

Бях обещала на Люси днес да я заведа в Монтичело.

Агрегатът беше син, по-малък от микровълнова печка и бе поставен върху санитарна количка. С яркозелените светлини в предната си част той наподобяваше космически спътник, реещ се в катранения мрак на стаята с рентгена; един шнур водеше към пръчица, голяма колкото молив, пълна с морска вода.

Лазерът, който купихме миналата година, беше сравнително просто устроен.

— Само още една минута. — Нийлс Вандер, с гръб към мен, натискаше и щракаше някакви копчета. — Днес загрява бавно… както всъщност и аз — добави той унило.

Аз бях от другата страна на рентгеновата маса и следях сянката му през жълтеникавите предпазни очила. Точно под мен бе тъмният силует на Лори Питърсън. Чакането в мрака ми се стори безкрайно. Мислите ми течаха несмущавани, ръцете ми бяха абсолютно неподвижни, а сетивата ми — изострени. Тялото й беше топло, животът си беше отишъл толкова скоро, просто ми се струваше, че още я облъхва като някакъв парфюм.

— Готово — обяви Вандер и завъртя един ключ.

На секундата от пръчицата изскочи бързо примигващ синхронизиращ лъч. Лъчът не разпръсна мрака, а по-скоро го погълна, осветявайки отрязъци от повърхността. Вандер беше само една трептяща престилка от другата страна на масата. Пръчицата се насочи към главата. Лъчът осветяваше по няколко инча от подпухналата плът. Мънички влакна светваха като нагорещени жици и аз ги събирах с пинцетка, а движението на ръцете ми от масата с тялото до санитарната количка с пликовете и кутийките за улики бяха толкова насечени в ярката светлина, че създаваха илюзията за забавен каданс. Напред-напред. Лазерният лъч осветяваше ту някое ъгълче на устните, ту синина от множество миниатюрни кръвоизливи на скулата или пък извивка на носа, като изолираше всяка черта. Покритите ми с ръкавици ръце, държащи пинцетката, като че принадлежаха другиму.

Бързата смяна на мрак и светлина действаше замайващо и единственият начин да запазя равновесие бе да се съсредоточа върху една-единствена мисъл, като че ли аз, също като лазерния лъч, бях на определена вълна — цялото ми същество бе в синхрон с онова, което правех, всичката ми душевна енергия се бе вляла в една-единствена дължина на вълната.