Читать «Аутопсия» онлайн - страница 10

Излязох от спалнята и Марино ме последва, когато с учудване го чух да казва:

— Ще те изпратя до колата ти.

Мат Питърсън ни пресрещна в коридора. Лицето му беше изнурено, очите — изцъклени. Погледът, който впи в мен, беше отчаян; само аз можех да му дам това, от което се нуждаеше. Утеха. Обещанието, че жена му е умряла бързо, че не е почувствала нищо. Че е била завързана и изнасилена след това. Не можех да му кажа нищо. Марино ме поведе обратно към хола и оттам — към външната врата.

Предният двор бе облян от ярката светлина на телевизионните прожектори, зад които сини и червени лампи святкаха хипнотизиращо. Насечените безплътни гласове се конкурираха с буботещите мотори, докато през падналата мъгла започна да ръми лек дъждец.

Навсякъде имаше репортери. С тефтери и касетофони в ръце, те търпеливо очакваха да видят как трупът ще бъде изнесен, смъкнат по стъпалата и вкаран в линейката. На улицата имаше екип от телевизията; една жена, облечена в шлифер, строго затегнат с колан, говореше нещо с микрофон в ръка. Лицето й бе сериозно, докато камерата се въртеше, запечатвайки образа й „на мястото на произшествието“ за вечерните новини в събота.

Прокурорът на щата Бил Болтс току-що бе пристигнал и сега излизаше от колата си. Той изглеждаше замаян, сънен и твърдо решен да избегне пресата. Нямаше какво да каже, защото все още не знаеше нищо. Питах се кой го бе уведомил. Може би Марино. Навсякъде сновяха полицаи, някои безцелно насочваха мощните си фенери към земята, други се бяха скупчили около белите патрулни коли и разговаряха. Болтс вдигна ципа на якото си и щом срещна погледа ми, бегло ми кимна, забързан към входа.

Началникът на полицията и един майор седяха в бежова кола и кимайки от време на време, разговаряха с Аби Търнбул. Тя им говореше нещо през отворения прозорец. Вече бяха излезли на улицата, когато тя дотича след нас.

Марино я отпъди с ръка.

— Ей, нямам какво да кажа. — А тонът му сякаш казваше „я да се разкараш“.

След това ускори крачка. На мен той ми действаше почти успокояващо.

— Това е върхът! — каза Марино с отвращение, като потупа джобовете си за цигари. — Абсолютна зоологическа градина. Господи!

Докато Марино ми отваряше вратата, усещах как дъждовните капки леко се стичат по лицето ми. Запалих мотора, а той се наведе и се ухили:

— И внимавай как караш, докторке.

2.

Белият циферблат на часовника се носеше като пълна луна в тъмното небе, извисявайки се над купола на старата гара, над железопътните линии и прелез 95. Огромните филигранни стрелки бяха спрели заедно с последния пътнически влак преди много години. Беше дванадесет и седемнадесет минути. Винаги щеше да бъде дванадесет и седемнадесет минути в долната част на града, където Службата за здравеопазване и социални грижи бе решила да построи своята морга.