Читать «Аутопсия» онлайн - страница 11

Тук времето беше спряло. Сградите, които не бяха съборени, бяха със заковани прозорци. Тътенът и грохотът от уличното движение и товарните влакове наподобяваха далечно сърдито море. По отровния бряг, покрит с петна мръсотии и купища смет, не растеше нищо и след залез слънце беше тъмно като в рог. Тук нищо не се движеше освен шофьорите на камиони, пътниците и влаковете, които летяха по линиите от стомана и бетон.

Белият циферблат на часовника ме наблюдаваше, докато карах в тъмнината, така както ме бе наблюдавало бялото лице в съня ми.

Внимателно минах през вратата на телената ограда и паркирах зад една сграда, измазана с гипсова мазилка — сградата, в която бях прекарала почти всички дни от последните две години. Имаше само още една държавна кола в паркинга — сивия плимут на Нийлс Вандер, специалиста по дактилоскопия. Бях му се обадила веднага след разговора си с Марино. След второто убийство въведоха нова практика. В случай че последваше още едно, с Вандер трябваше да се срещнем в моргата веднага. В този момент той сигурно вече бе в стаята с рентгена и настройваше лазера.

През портала струеше светлина, докато двама санитари измъкваха от линейката количка, върху която лежеше голяма черна найлонова торба. При всяка насилствена, неочаквана или съмнителна смърт в Централна Вирджиния тялото се изпращаше тук, всеки ден от седмицата и по всяко време на денонощието.

Младите мъже в сините престилки ме изгледаха учудено.

— Много сте подранили, докторке.

— Самоубийство в Макленбърг — обади се другият санитар. — Хвърлил се под влака. Събирахме остатъци от него по петнадесет метра релси.

— Ъхъ, останали са само парчета…

Количката се понесе несръчно пред отворените врати по коридора, покрит с бели плочки. Изглежда, чувалът бе или дефектен, или скъсан, защото от него се процеждаше кръв и оставяше червена диря.

Моргата имаше своя специфична миризма, спареното зловоние на смъртта, което никакъв освежител за въздух не можеше да замаскира. Бих познала къде се намирам и със затворени очи. В този ранен час миризмата бе особено осезаема и по-неприятна от всякога. Количката силно подрънкваше във вакуума на тишината, докато санитарите насочваха колелетата й към хладилника от неръждаема стомана. Аз свих вдясно и влязох в офиса на моргата, където пазачът Фред пиеше кафе и чакаше санитарите от линейката да се разпишат за тялото и да си тръгнат. Той бе седнал на ръба на бюрото, скрит както винаги, когато пристигаше нов труп. Дори насочен пистолет не би могъл да го накара на придружи някого до хладилника. Картончетата, които висяха от пръстите на изстиналите крака, подаващи се изпод чаршафите, му действаха по особен начин.

Той хвърли кос поглед към часовника. Десетчасовото му дежурство свършваше.

— Имаме още една удушена — казах аз направо.

— Боже мой! — изохка той, клатейки глава. — Казвам ви. Не мога да си представя как някой ще направи такова нещо. Горките жени! — Главата му продължаваше да се поклаща.

— Всеки момент ще бъде тук. Искам вратите на портала да бъдат здраво залостени и в никакъв случай да не се отварят, Фред. Ще има тълпи репортери. Не бива никой да се приближава на по-малко от петнадесет метра, ама никой. Ясно ли е? — Знаех, че съм груба и рязка. Нервите ми бяха опънати като струни.