Читать «Любов и грях» онлайн - страница 16

Алис не беше жена, която можеш да пренебрегнеш.

Дори и да се чувстваше огорчена от това, че е неомъжена на двайсет и три години, както бе намекнал Ралф, Хю не виждаше никакви признаци за това. Напротив, бе останал с впечатлението, че тя се радва, че не й се налага да се занимава със съпруг, факт, който може да му причини известни неприятности. Но Хю се смяташе за човек, който умее да се справя с неприятности.

— Лейди Алис иска да сключи сделка с теб — каза Дънстън. — Какво мислиш, че иска в замяна на помощта си за намирането на зеления кристал?

— Може би някоя и друга книга — отвърна разсеяно Хю. — Според чичо й тя много обича книгите.

Дънстън изсумтя.

— Значи ли това, че ще й дадеш от твоите?

Хю се усмихна.

— Мога да й позволя да ги взема назаем.

Съсредоточи вниманието си върху утрото. Въздухът беше хладен. Фермите и полетата на имението Лингууд лежаха тихи под оловносивото небе. Беше ранна есен. Реколтата бе почти прибрана и по-голямата част от земята беше гола, очакваща приближаващите зимни студове. Хю искаше да се прибере вкъщи в Скарклиф колкото е възможно по-бързо. Имаше толкова много работа да се свърши.

Лейди Алис беше ключът. Хю усещаше това с костите си. С нея би могъл да открие проклетия зелен камък и да отключи вратата към бъдещето си. Бе стигнал прекалено далеч, бе чакал прекалено дълго, бе желал прекалено много, за да се спре сега.

Беше на трийсет години, но в студени утрини като тази се чувстваше по-близо до четирийсетте. Бурите в него бушуваха още по-яростно, изпълваха го с безпокойство, с някаква необходимост, която самият той не разбираше съвсем.

Винаги усещаше бурите, вилнеещи в душата му, но само в тъмните нощни часове и в сивите мъгли на утрото успяваше да разбере тъмните ветрове, които го водеха. Когато можеше, избягваше да мисли затова. Не изпитваше особено желание да се вглежда в сърцето на бурята.

Сега се съсредоточи върху задачата, която му предстоеше. Имаше си своя земя. Единственото, което трябваше да направи, бе да я задържи. А това изглеждаше трудно.

През последните няколко седмици Хю бе започнал да разбира защо земите на Скарклиф са минали през толкова много ръце.

Не беше тайна, че никой досега не бе успял да задържи успешно Скарклиф за повече от кратък период от време, преди да изгуби имението в резултат на смърт или лош късмет. Говореше се, че над Скарклиф витаят лоши поличби, лош късмет и едно старо проклятие.

Този, който открие Камъните и задържи тези земи, трябва да пази зеления кристал със смелостта на воин.

Хю не вярваше в силата на древни проклятия. Всъщност едва ли се доверяваше на нещо друго, освен на собствените си рицарски умения и на желязната воля, която го бе довела дотук. Но наистина съзнаваше властта, която подобни глупости имаха над умовете на другите хора.

Въпреки собственото си мнение за досадното пророчество, той знаеше, че обезсърчените обитатели на Скарклиф вярват в старата легенда. Техният нов господар трябваше да докаже силата си, пазейки зеления кристал.