Читать «Любов и грях» онлайн - страница 157

— Ха! Дай ми заровете. — Ройс грабна малките костени кубчета и ги хвърли върху камъка. Намръщи се. — Огън и жулел! Откъде те спохожда всичкият този късмет?

— Нека ти покажа как се играе. — Фултън посегна към заровете.

— Сър Едуард трябваше да се е върнал досега. Чудя се какво ли го е задържало.

— Кой знае? — Фултън търкулна заровете. — Тази вечер е в странно настроение.

— Да. Не може да мисли за нищо друго, освен за този проклет зелен камък. Не е нормално, ако питаш мен. Всеки знае, че кристалът не е особено ценен.

— Сър Едуард смята, че е.

Алис погледна към Катрин.

— Става късно.

Тук, в бездните на пещерата, беше невъзможно да се определи положението на слънцето, но отминаването на деня можеше да се забележи по други начини.

— Да. — Катрин притисна дланите си една към друга. — Несъмнено всичко скоро ще свърши. Ние двете ще умрем, а Едуард ще получи зеления кристал.

— Съпругът ми ще ни освободи — обеща тихо Алис. Спомни си, че веднъж бе казала същото и на Ема.

Бедният Хю, помисли си тя почти весело, все му се налагаше да изпълнява обещанията й. Катрин поклати тъжно глава.

— Никой не може да ни освободи, лейди Алис. Корените на билката, отровила миналото, родиха лоши плодове.

— Не се обиждай, Катрин, но понякога наистина знаеш как да сломиш духа на човек.

Изражението на Катрин стана дори още по-мрачно.

— Предпочитам да си имам работа с фактите. Ако искаш да се успокояваш с фалшиви надежди, това си е твоя работа.

— Майка ми много вярваше в силата на надеждата, мяташе я за толкова важна, колкото и лекарствата. А аз съм изпълнена с надежда, че лорд Хю ще се справи с Едуард. Ще видиш.

— Ти очевидно много вярваш в силата на съпруга си — промълви Катрин.

— Трябва да признаеш, че досега не ме разочаровал — Алис изпъна рамене. — А ако смяташ, че Едуард му е достоен противник, грешиш.

— Аз самата никога не съм имала причина да се доверявам на мъже. — Катрин явно се бе примирила с тъжния край.

Алис разбра, че няма да успее да промени черногледото отношение на Катрин, затова реши да промени темата.

— Знаеш ли кой открадна зеления кристал от манастира преди няколко седмици?

Катрин стисна ръце в скута си.

— Аз.

— Ти?

Катрин въздъхна.

— Когато Едуард разбра, че кристалът е ключът към Камъните от Скарклиф, той ми изпрати съобщение да го открадна. Той… ми отправи определени заплахи.

— Какви заплахи?

— Ще отрови някого от селото или някоя от монахините, ако не му се подчиня.

— Боже всемогъщи! — прошепна Алис.

— Не посмях да поема този риск. Направих това, което ми бе заповядано. Късно една вечер взех кристала и го дадох на един мъж, който Едуард бе изпратил при портите на манастира.

— Защо Едуард е чакал всичките тези години, преди да се опита да открадне камъка?

Катрин вдигна леко рамене.

— Разбра истинската му стойност само преди няколко месеца.

— Когато открил, че Калвърт от Оксуик е стигнал до извода, че Камъните от Скарклиф наистина съществуват?

— Да.

Алис се намръщи.

— Това се е случило приблизително по същото време, по което сър Хю е влязъл във владение на имението.