Читать «Любов и грях» онлайн - страница 125

Никога през живота си не се бе чувствала толкова сама.

Мина много време, преди да се поуспокои. Постепенно спря да хълца, седеше тихо, сложила глава на ръцете си.

И тогава си прочете наум няколко кратки, нравоучителни лекции.

Нищо не се решаваше със сълзи. Няма смисъл да си губиш времето, съжалявайки за минали неща. Всъщност, дори ако имаше възможност да върне времето назад, пак щеше да направи същото. Не би могла да обърне гръб на малкия Реджиналд и Ема.

Беше толкова убедена, че Хю ще разбере, толкова сигурна, че той би направил това, което направи и тя.

Но явно бе допуснала грешка в преценката си за тъмната легенда, която представляваше Хю.

Човек трябва да оставя грешките зад себе си, Трябваше да върви напред. Ако беше научила поне едно нещо в живота си, то това беше, че жената трябва да е силна, ако иска сама да управлява съдбата си.

Трудността, пред която бе изправена сега, беше в това, че си имаше работа с мъж, научил същия урок.

Изтри сълзите си, пое си дълбоко въздух и бавно вдигна глава.

Първото нещо, което видя, беше Хю.

Беше се облегнал на стената на пещерата, пъхнал небрежно палци в колана си. Изражението му беше неразгадаемо.

— Явно имаше за цел да шокираш свещеника — каза той. — Не вярвам някога да са му предлагали такова забавление по време на обяд.

Стомахът й се сви.

— Откога стоиш тук и ме шпионираш, сър? Не съм те чула да идваш.

— Знам. Беше прекалено заета със сълзите си.

Алис извърна поглед от лицето му.

— Защо дойде, да продължиш да ме дразниш ли? Ако е така, трябва да те предупредя, че не съм в настроение за още спорове.

— Странно, досега борбата никога не те е изморявала, мадам.

Тя го изгледа гневно.

— За Бога, Хю, стига ми толкова.

— В интерес на истината, на мен също.

Горчивината в тона му я смути, но тя бързо потуши пламналата искрица надежда.

— Да се извиниш ли си дошъл, милорд?

Той се усмихна едва-едва.

— Не насилвай късмета си, Алис.

— Не, разбира се, че не си дошъл тук по такава логична, разумна причина. Е, милорд, защо ме последва тогава, ако не за да се извиниш?

— Казах ти да не идваш в пещерите сама.

Избягваше въпроса, помисли си тя изненадана. Това не му беше присъщо.

— Да, така е. Направи го в деня, в който ми даде пръстена си. — Тя погледна към широкия оникс върху палеца си. Отново я обзе тъга. — Но, разбира се, това ми прегрешение е нищо в сравнение с ужасните ми вчерашни грехове.

— Да. Така е.

Щеше й се да знае какво си мисли той. Не изглеждаше особено ядосан все пак. Мина й през ума, че самият Хю може да не е съвсем сигурен за собствените си чувства. Искрицата надежда отново припламна.

— Да не би да си дошъл, за да ми кажеш, че искаш да развалиш годежния ни договор? — попита хладно тя.

— Ще ме съдиш ли, ако го направя?

Тя настръхна.

— Не ставай смешен. Ние сключихме сделка, ако си спомняш.

— Да. — Хю се изправи и се отдръпна от стената. Наведе се към нея, хвана я за раменете и нежно я повдигна — Няма да ме съдиш за нарушаване на обещание, нали?