Читать «Заклинателка» онлайн - страница 73

— Какво общо мога да имам с това дали харесваш Пилар?

Ерик се огледа, видя един камък и седна на него. Остана загледан в ръцете си за около минута. Накрая вдигна очи. На лицето му беше изписана безпомощност.

— Стига, Теа — каза той. — За колко глупав ме имаш?

— О… не. — Тя затърси изход от положението. „Хайде, не стой просто така. И преди си успявала да го заблудиш. Като например, когато го накара да си мисли, че не го е ухапала змия. По дяволите, можеш да го направиш и сега.“

— Ерик… Виж, и двамата бяхме… Предполагам всички сме под голямо напрежение напоследък…

— О, моля те, не ми минавай с това. — Той си пое дълбоко въздух и заговори отново. — Омагьосваш змии, четеш мислите на морски свинчета. Лекуваш ухапвания от гърмяща змия с едно докосване. Влизаш в умовете на хората. Правиш магически талисмани, а лудата ти братовчедка е богинята Афродита. — Той я погледна. — Пропуснах ли нещо?

Теа намери друг камък, пристъпи назад слепешката и седна. От всичко във вселената в този момент тя усещаше най-силно собственото си дишане.

— Имам чувството — каза Ерик, наблюдавайки я със зелените си очи, — че вие всъщност сте потомки на Хеката, древната царица на вещиците. Греша ли?

— И сега сигурно очакваш награда за съобразителност? — Теа все още не знаеше какво да му каже, нито можеше да му даде смислен отговор. Можеше само да бръщолеви несвързано.

Той направи пауза и се усмихна, крива измъчена усмивка, но все пак първата, която виждаше днес. Миг по-късно тя изчезна от лицето му.

— Вярно е, нали? — каза той простичко.

Теа погледна към пустинята, към огромните канари в далечината. Остави очите си да се реят из кафяво-зелената шир. След това постави пръсти върху носа си.

Щеше да направи нещо, за което всичките й предци щяха да я осъдят. Нещо, което никой от близките й, с които бе израснала, нямаше да разбере.

— Да, вярно е — прошепна тя.

Той въздъхна, самотна човешка фигура в тази огромна пустиня.

— Откога знаеш? — попита тя.

— Ами… Имам чувството, че винаги съм го знаел. Но ти не искаше да бъдеш разкрита и в известен смисъл нарочно си затварях очите. — На посърналото му лице се появиха следи от вълнение. — Значи е истина. Можеш да правиш магии.

„Кажи го — мислеше си Теа. — Това няма да е първото правило, което ще нарушиш. Изречи думите пред човешко същество.“

— Аз съм вещица — прошепна тя.

— Или Пазителка на огнището. Както разбрах от Роз.

Теа го погледна ужасено.

— Ерик… не можеш да говориш за това с Роз. Ти не разбираш. Те ще я убият.

Това обаче не произведе очаквания ефект върху него.

— Знаех си, че се страхуваш от нещо. Предполагах, че се боиш някой да не нарани теб или баба ти.

— И те наистина ще го направят. Те ще ме убият. Но ще убият и теб, и Роз, и майка ти, и всеки, който смятат, че е разбрал за тях.

— Но за кого говориш?

Тя го погледна, поколеба се за миг и сетне извърши най-голямото предателство в живота си.

— За Нощния свят.

— Добре — каза Ерик половин час по-късно. Те седяха един до друг на неговия камък. Теа не го докосваше, въпреки че физически усещаше присъствието му. — Добре — повтори той. — Значи потомците на Мая са ламия, а тези на Елвиза са вещици. И всички те заедно образуват тази тайна организация, Нощния свят.