Читать «Заклинателка» онлайн - страница 7

— Толкова си… красива — каза Ерик, все така смаян. — Никога не съм виждал момиче като теб… сякаш си обгърната от някаква тайна. Толкова си загадъчна…

Над пустошта надвисна потрепваща тишина. Сърцето на Теа заби така бързо, че разтресе тялото й. Какво ставаше с нея?

— Сякаш си част от всичко наоколо — продължи той с дълбокия си непринуден глас. — Като че ли принадлежиш на това място. И около теб витае такова спокойствие…

— Не — каза Теа. Изобщо не беше спокойна. Беше ужасена. Нямаше представа какво става, но знаеше, че трябва да се махне оттук.

— Не си тръгвай — каза той, когато тя се надигна. В този момент Ерик приличаше досущ на съкрушено кутре.

И после… той се пресегна към нея. Не грубо. Пръстите му не се затвориха около китката й. Просто докоснаха китката й и се плъзнаха по нея, при което тя трепна.

Но колкото и леко да беше това докосване, цялата й ръка настръхна и по нея като че ли запълзяха мравчици. И когато погледна отново пъстрите му зелени очи, тя знаеше, че и той е изпитал същото.

Пронизващо благоухание, замайващо щастие. И близост. Сякаш бяха разменили помежду си нещо много по-дълбоко от думи.

Познавам те. Виждам това, което виждаш и ти…

Без да съзнава какво прави, Теа вдигна ръката си.

Пръстите й бяха леко разперени, сякаш за да докоснат огледало или призрак. Той също повдигна ръката си. Взираха се един в друг.

И тогава, точно преди пръстите им да се докоснат, Теа почувства пристъп на паника, сякаш я бяха хвърлили в ледена вода.

Какво правеше? Да не би да си бе изгубила ума?

Изведнъж всичко стана ясно, твърде ясно. Бъдещето й се разкри с всяка малка подробност. Смърт заради нарушаване на закона на Нощния свят. Видя себе си в центъра на събранието на Вътрешния кръг, опитвайки се да обясни, че не е имала намерение да издаде тайните им, че не е искала да… да се сближи с човек. Че е било грешка, просто момент на глупост, защото е искала да го излекува. Но въпреки това й поднесоха Чашата на смъртта.

Видението бе така ясно, че изглеждаше като пророчество. Теа подскочи, сякаш земята под нея се наклони и направи единственото, което й дойде наум в този момент.

— Ти луд ли си? — каза тя ожесточено. — Или си получил топлинен удар?

Ерик отново изглеждаше съкрушен.

„Той е човек, един от тях“, напомни си Теа. Тя вложи още повече сарказъм в гласа си.

— Да, аз съм част от всичко наоколо… Излекувах крака ти с вълшебство, точно така. Освен това се обзалагам, че вярваш и в Дядо Коледа.

Сега той изглеждаше шокиран и неуверен. Виждайки това, Теа реши да нанесе последния си удар.

— Или просто се опитваш да ме сваляш?

— Какво? Не! — каза той. После премигна и се огледа. Пустошта наоколо беше съвсем обикновена — сиво-зелена, изсъхнала и равна. Погледна крака си. Отново премигна, сякаш опитвайки се да се върне в реалността.