Читать «Заклинателка» онлайн - страница 5

— Хвани я за опашката и да я махнем оттук — каза тя задъхано на Ерик, лудото момче. Ерик се взираше втрещен в ръката й, която стискаше змията.

— Господи, не я пускай. Може да се извърти всеки момент.

— Знам. Хвани я!

Той сграбчи опашката на влечугото. Голяма част от тълпата се разпръсна, докато Теа вървеше със змията в ръка. Блейс не се отдръпна, просто гледаше змията, сякаш миришеше лошо.

— Това нещо ми трябва — прошепна бързо Теа, докато минаваше покрай братовчедка си. Тя дръпна колието на Блейс със свободната си ръка. Нежната златна верижка се скъса и пръстите на Теа се свиха около камъка.

После се отправи към храсталака, усещайки тежестта на змията в ръката си. Вървеше бързо, защото на Ерик не му оставаше много време. Пространството зад училището първо се издигаше нагоре, а после се спускаше, превръщайки се в широко и сиво-кафяво поле. Когато сградите изчезнаха от погледа им, Теа се спря.

— Това е добро място — каза Ерик. Гласът му беше пресипнал.

Теа погледна назад и видя, че изглежда блед. „Смел и много, много луд“, помисли си тя.

— Добре, на три я хвърляме. — Тя му показа посоката с глава. — Хвърляме я и после бързо се отдръпваме.

Ерик кимна и започна да брои с нея.

— Едно две три.

Двамата я залюляха леко и след това я пуснаха едновременно. Змията полетя в грациозна дъга и тупна близо до един храст салвия. Сетне бързо пропълзя в него, без да покаже и най-малък знак на благодарност. Теа почувства хладния й люспест ум да се отдалечава и долови мисълта й: Тази миризма сянка безопасност.

Тя издиша въздуха, който до този момент не беше осъзнала, че е задържала в гърдите си.

Сетне чу Ерик да се строполява зад нея на земята.

— Е, готово. — Дишането му беше учестено и неравномерно. — А сега мога ли да те помоля за нещо?

Той седеше, изпънал дългите си крака напред, а кожата му беше още по-бледа. Над горната му устна беше избила пот.

— Знаеш ли, не съм сигурен, че не ме е ухапала — каза той.

И Теа, и Ерик знаеха, че го беше ухапала. Гърмящите змии понякога нападаха, без да хапят и понякога хапеха, без да изпускат отрова. Но не и този път. Теа обаче не разбираше как някой може да се безпокои толкова за една змия, че да забрави за собствената си безопасност и да не се погрижи веднага за раната си.

— Дай да видя крака ти — каза тя.

— Всъщност мисля, че ще е по-добре да се обадиш на лекар.

— Моля те, нека да видя. — Гласът й беше спокоен. Тя коленичи пред него, протягайки бавно ръка. Сякаш приближаваше уплашено животно. Той остана неподвижен, позволявайки й да навие крачола на джинсите му.

Ето ги, двете малки рани върху загорялата кожа.

Почти никаква кръв. Но около тях вече имаше подутина. Дори да хукнеше обратно към училище, дори от Бърза помощ да нарушаха всички ограничения на скоростта, пак нямаше да пристигнат навреме. Разбира се, щяха да спасят живота му, но кракът му щеше да се надуе като балон, после щеше да стане морав и го очакваха дни на невероятни болки.