Читать «Заклинателка» онлайн - страница 2

В крайна сметка те бяха отгледани като сестри. А връзката между две сестри е най-силната, която може да съществува… Или поне така смятаха вещиците.

Но ние не можем да си позволим да бъдем изключени отново. Не можем! Знам, сега си мислиш, че ще можеш да постъпваш така отново и отново и добрата стара Теа винаги ще се застъпва за теб, но грешиш. Този път трябва да те спра.

— Това е всичко — отсече баба им, приключвайки с инструкциите си. — Стойте настрана от проблемите до края на октомври или ще съжалявате. А сега се махайте. — Тя удари седалката на шофьора с бастуна си. — Тобаяс, към къщи.

Шофьорът, момче на двайсетина години с къдрава коса и уморено изражение, което всеки от чираците на възрастната дама придобиваше след няколко дни работа при нея, промърмори:

— Да, милейди — каза той и сложи ръка върху скоростния лост.

Теа посегна към дръжката на вратата и се измъкна от колата, последвана от Блейс.

Старият линкълн континентал потегли. Теа бе оставена с братовчедка си Блейс под топлото слънце на Невада пред двуетажната тухлена сграда на гимназията „Лейк Мийд“.

Теа премигна веднъж, два пъти, в опит да пренареди мислите си. После се обърна към братовчедка си:

— Обещай ми — рече тя строго, — че няма да направиш същото нещо и тук.

Блейс се засмя и каза:

— Никога не правя едно и също нещо два пъти.

— Знаеш какво имам предвид.

Блейс сви устни и се наведе да намести обувката си.

— Не мислиш ли, че баба малко прекали с лекцията този път? Струва ми се, че има нещо, което пропусна да ни каже. Имам предвид, какво беше това за края на октомври? — Блейс се изправи, отметна назад черната си коса и се усмихна очарователно. — Не трябва ли да отидем до канцеларията, за да си вземем програмата?

— Ще ми отговориш ли на въпроса?

— Ти попита ли ме нещо?

Теа затвори очи.

— Блейс, нямаме толкова много роднини, при които да отидем. Това не трябва да се случва повече, защото алтернативата е Манастира? А предполагам, че ти не искаш да отидем там?

За пръв път Блейс помръкна. После сви рамене, при което по рубиненочервената й блуза пробягаха вълнички.

— По-добре да побързаме. Не искаме да закъснеем.

— Ти върви — каза Теа уморено и се загледа в братовчедка си, която се отдалечаваше с типичната си енергична походка, полюшвайки леко бедрата си.

Теа си пое въздух още веднъж, изучавайки сградата със сводест портал и розови стени. Знаеше какво я очаква. Още една година от живота й щеше да премине тук. Щеше да върви тихо по коридорите, съзнавайки, че е по-различна от всички наоколо, колкото и да се преструваше, че е като тях.

Нямаше да е трудно. Хората не бяха особено умни. Но се изискваше известна концентрация. Тъкмо се беше отправила към канцеларията, когато чу викове. Малка група ученици се бяха събрали в края на паркинга:

— Стой настрана от нея!

— Убий я!

Теа се приближи към групата, оставайки незабележима. И тогава я видя на земята до бордюра и направи няколко плахи стъпки към нея.

О… колко бе красива! Дълго, силно тяло… широка глава… и върволица от бързо вибриращи пръстени на опашката. Те издаваха звуци като свистяща пара или раздрусани семки в хартиена кесия.