Читать «Сабриел» онлайн - страница 5

Заекът без съмнение бе мъртъв. Сабриел отмести очи от него и погледна към настланата с тухли алея, която се отклоняваше от пътя и лъкатушеше към две внушителни порти от ковано желязо. Една табела над портата с позлатени букви, имитиращи готически стил, оповестяваше, че това е входът към колежа „Уайвърли“. С по-дребен шрифт се съобщаваше, че колежът е бил „основан през 1652 за млади дами с благородно потекло“.

Една дребна фигура се опитваше да се покатери по портата, ловко избягвайки шиповете, предназначени да осуетяват подобни намерения. Тя измина последните няколко стъпки и се затича, докато опашките й се развяваха, а обувките тракаха върху тухлите. Главата й бе приведена, за да набере инерция, но щом достигна определената скорост, вдигна очи, видя Сабриел и мъртвия заек, и изпищя:

— Зайче!

Сабриел се сепна, когато момичето изпищя, поколеба се за миг, после се приведе към заека и протегна бледата си ръка, за да докосне мястото между дългите му уши. Очите й се затвориха, а лицето й застина, сякаш внезапно се бе вкаменила. От полуотворените й устни долетя слабо изсвирване, подобно на вятъра, който се чува в далечината. По върховете на пръстите й се образува скреж, който покри асфалта между стъпалата и коленете й.

Другото момиче, все още тичайки, видя как тя внезапно се наклони над заека и политна към пътя, но в последния момент ръката й се протегна и тя се задържа. Миг по-късно бе възвърнала равновесието си и използваше двете си ръце, за да задържи заека, който необяснимо как вече бе оживял, очите му бяха ведри и блестящи, а той изгаряше от желание да избяга, съвсем както когато се бе изплъзнал от къпането.

— Зайче! — изпищя отново по-малкото момиче, когато Сабриел се изправи, хванала животинчето за врата. — О, благодаря ти, Сабриел! Когато чух, че колата поднесе, помислих…

Тя залитна, когато Сабриел й подаде заека и кръвта обагри протегнатите й ръце.

— Ще се оправи, Ясинт — отвърна уморено Сабриел. — Това е само драскотина. Вече зарасна.

Ясинт внимателно огледа заека, после погледна Сабриел, а в дъното на очите й личеше зараждащият се парализиращ страх.

— Под кръвта няма нищо — промърмори Ясинт. — Какво си…

— Не съм — сряза я Сабриел. — Но може би ти ще ми кажеш какво правиш извън района на училището?

— Гонех зайчето — отвърна Ясинт, а очите й се проясниха, докато нещата се връщаха към по-нормална ситуация. — Нали разбираш…

— Без извинения — издекламира Сабриел. — Нали помниш какво каза мисис Ъмбрейд на събранието в понеделник.

— Това не е извинение — настоя Ясинт. — Това е основание.

— В такъв случай можеш да го обясниш на мисис Ъмбрейд.

— О, Сабриел! Не би го направила! Знаеш, че просто тичах след зайчето. Никога нямаше да изляза…

Сабриел вдигна ръце, за да се престори на победена и посочи към портата.

— Ако се върнеш вътре до три минути, не съм те виждала. И този път отвори портата. Няма да я заключат, докато не се върна.