Читать «Сабриел» онлайн

Гарт Никс

Сабриел

Пролог

От Стената в Старото кралство ги деляха малко повече от три мили, но това беше достатъчно. Обедното слънце се виждаше от отсрещната страна на Стената, в Анселстиер, а небето бе безоблачно. Тук залезът тънеше в облаци и току-що бе завалял проливен дъжд, толкова ненадейно, че не успяха да разпънат шатрите.

Акушерката придърпа мантията по-плътно към шията си и отново се наведе над жената, а дъждовните капки се стичаха от носа й към извърнатото лице отдолу. Дъхът на акушерката образува бяло облаче, но то не предизвика ответен прилив на въздух у пациентката й.

Акушерката въздъхна и бавно се изправи и това единствено движение извести на наблюдателите всичко, което искаха да узнаят. Жената, която се бе добрала до техния лагер в гората, беше мъртва, успяла да запази сетните си жизнени сили, за да ги вдъхне на бебето до себе си. Ала дори когато акушерката вдигна трогателно дребното същество, то потръпна в повоя, без да издаде и звук.

— И детето ли? — попита един от наблюдателите, мъж, който носеше знака на Хартата, прясно нарисуван с дървесна пепел на челото му. — В такъв случай няма нужда да го кръщаваме.

Ръката му се вдигна, за да изтрие знака от челото, после внезапно спря, когато една бледа, бяла ръка сграбчи неговата и силно я дръпна надолу с едно-единствено бързо движение.

— Мир! — каза един спокоен глас. — Не ви желая злото.

Бялата ръка освободи хватката си и говорещият стъпи в обръча от огнена светлина. Останалите го наблюдаваха недружелюбно и ръцете, които имаха наполовина изрисувани знаци на Хартата, или бяха посегнали към тетивата или дръжките на мечовете, останаха върху тях.

Мъжът закрачи към двете тела и ги погледна. След това се извърна към наблюдателите, като отмести качулката си, за да разкрие лице на човек, бродил из неогрявани от слънцето пътища, защото кожата му беше мъртвешки бледа.

— Наричат ме Абхорсен — каза той, а думите му предизвикаха вълнение сред хората около него, сякаш бе хвърлил голям тежък камък в локва застояла вода. — И тази вечер ще има кръщение.

Магът на Хартата сведе поглед към вързопа в ръцете на акушерката и рече:

— Детето е мъртво, Абхорсен. Ние сме пътешественици, животът ни преминава под небето и често е суров. Познаваме смъртта, господарю.

— Не по-добре от мен — отвърна Абхорсен и се усмихна така, че хартиено бледото му лице се нагърчи по краищата и разкри също толкова белите му зъби. — И аз казвам, че детето е още живо.

Мъжът понечи да отвърне на погледа на Абхорсен, но не успя и извърна очи към другарите си. Никой не помръдна, нито му даде някакъв знак, докато накрая една жена каза:

— Е, това лесно може да стане. Бележи детето, Аренил. Ще направим нов лагер в Левис Форд. Последвай ни, когато приключиш тук.

Магът на Хартата склони глава в знак на съгласие и останалите се разпръснаха, за да вдигнат своя полуготов лагер, като вървяха бавно заради нежеланието да се преместят, но изпитваха по-голямо нежелание да останат в близост до Абхорсен, понеже името му бе обвито в тайни и неизречени страхове.

Когато акушерката отиде да положи детето на земята и да си тръгне, Абхорсен проговори: