Читать «Сабриел» онлайн - страница 3

Абхорсен бавно измъкна едно малко сребърно звънче от пояса със звънци, който опасваше гърдите му и наклони китката си, за да звънне с него. Ала призрачната сянка вдигна бебето нагоре и проговори със сух, виещ се глас, подобно на змия върху чакъл.

— Дух от твоя дух, Абхорсен. Не можеш да ме омагьосаш, докато я държа в ръцете си. А може би ще я преведа през Портата, след като майка й вече я няма.

Абхорсен се смръщи, познал съществото, и свали звънчето.

— Приел си нова форма, Керигор. И сега си от тази страна на Първата порта. Кой е бил така глупав, че да ти помогне да стигнеш дотук?

Керигор се усмихна широко и Абхорсен зърна огньовете, които горяха дълбоко в устата му.

— Един от онези с обичайното призвание — изрече дрезгаво той. — Но неопитен. Не разбра, че това ще бъде равносилно на размяна. Уви, животът му не се оказа достатъчен, за да премина Последната порта. Но ето че ти дойде да ми помогнеш.

— Аз, който те приковах отвъд Седмата порта?

— Да — прошепна Керигор. — Струва ми се, че иронията не ти убягва. Но ако искаш детето…

Той понечи да хвърли детето в потока и с това движение го събуди. Бебето веднага се разплака и малките му юмручета се протегнаха да сграбчат призрачната материя на Керигор, подобно на дипли на роба. Той извика, опита се да я откъсне от себе си, но малките ръчички стискаха здраво, духът бе принуден да използва прекомерна сила и я захвърли далече. Тя падна, пищейки, и течението на реката мигновено я понесе, но Абхорсен се хвърли напред, изтръгвайки я и от водите, и от хватката на Керигор.

Отстъпвайки назад, той измъкна с една ръка сребърното звънче и го разклати, за да звънне два пъти. Звукът бе странно приглушен, но реален, и ясният звън се понесе из въздуха, чист и пронизителен, жив. Керигор потръпна, когато го чу, и пропадна назад в мрака на портата.

— Скоро някой глупак ще ме върне отново и тогава… — извика той, докато реката го поглъщаше. Водите се завъртяха и заклокочиха, а после подеха нормалния си ход.

Абхорсен погледа портата известно време, после въздъхна и като върна звънчето обратно на пояса си, погледна бебето, което държеше в ръка. Тя отвърна на погледа му, а тъмните й очи приличаха на неговите. Цветът вече се бе отдръпнал от кожата й. Абхорсен тревожно прокара ръка през белега на челото и усети топлината на духа й под него. Знакът на Хартата бе запазил живота й непокътнат, когато реката трябваше да го погълне. Именно духът на живота й бе опарил толкова силно Керигор.

Тя му се усмихна и изгука нещо и Абхорсен усети как собствената му уста също се разтяга в усмивка. Все така усмихнат, той се извърна и поде дългия преход нагоре по реката, към портата, която щеше да върне и двамата към живата плът.

Бебето проплака миг преди Абхорсен да отвори очи, а акушерката вече бе преполовила пътя до гаснещия огън, готова да я поеме. Скрежът хрущеше по земята, а от носа на Абхорсен се спускаха ледени висулки. Той ги изтри с ръкава си и се приведе над детето, както прави всеки загрижен баща след раждането.