Читать «Сабриел» онлайн - страница 22

— Очаквах, че ще отида сама — отвърна Сабриел. Наистина беше така, но изпита леко съжаление. Група войници, които да я защитават, щяха да й бъдат голяма утеха. Страхът да бъде сама в една непозната и опасна земя, макар и нейна родина, бе на крачка от това да надделее над вълнението й. Нямаше да му бъде трудно да го превъзмогне. А в съзнанието й непрекъснато изплуваше образът на баща й. Баща й, който беше в беда, пленен и сам в ледените води на смъртта…

— Много добре — каза Хорис. — Сержант!

Изведнъж на вратата се появи глава, покрита с каска и Сабриел осъзна, че пред землянката навярно са стояли на пост двама войници, на стълбите към свързочните окопи. Запита се дали бяха чули нещо.

— Подгответе отряд за прекосяване на границата — тросна се Хорис. — Един човек ще я премине. Госпожица Абхорсен, ето я. И сержант, ако ти или редник Рахис проговорите дори и на сън за това, което може би сте чули тук, ще давате наряди като гробокопачи до края на живота си!

— Да, сър! — чу се отривистият отговор, повторен от злощастния редник Рахис, който, както забеляза Сабриел, наистина изглеждаше полузаспал.

— След вас, моля — продължи Хорис, сочейки вратата. — Може ли отново да нося ските ви?

Армията не поемаше никакви рискове, когато ставаше дума за прекосяване на Стената. Сабриел стоеше сама под огромната арка на портала, който я прорязваше, но около него стояха или клечаха стрелци, подредени във формата на обърната обратно стрела, а дузина войници с мечове се бяха изнесли напред заедно с полковник Хорис. На стотина метра зад нея, до криволичеща алея с бодлива тел, двама войници с картечници „Люин“ наблюдаваха от една предна платформа — макар че Сабриел забеляза, че бяха измъкнали своите мечове с щикове и ги бяха пъхнали, готови за употреба, в пясъчните торби, демонстрирайки недоверието си към своите разрушителни оръжия с въздушно охлаждане и възможност за 45 изстрела в минута.

В арката всъщност нямаше врата, макар че от двете й страни се люлееха ръждиви панти, като механични ръце, а от земята стърчаха остри късове дъбово дърво, подобно на зъби в счупена челюст, и свидетелстваха за някаква експлозия, причинена от съвременната химия или от магия.

Откъм страната на Старото кралство валеше слаб сняг и вятърът гонеше по някоя и друга снежинка през портата към Анселстиер, където те се топяха върху по-топлата южна земя. Една от тях се заплете в косата на Сабриел. Тя леко я бръсна, докато не се плъзна по лицето й и я улови с език.

Студената вода беше освежаваща и макар вкусът ида не се различаваше от разтопения сняг, който бе пила, това бе първият вкус от Старото кралство от тринайсет години насам. Смътно си спомняше, че тогава валеше. Баща й я беше пренесъл на ръце, когато за първи път я заведе на юг, в Анселстиер.

Едно изсвирване я стресна и тя видя как от снега се появи фигура, обградена от още дванайсет, които се подредиха в две редици към излаза на портата. Бяха обърнати навън, мечовете им блестяха, а остриетата им отрязваха светлината, която на свой ред бе отражение на снега. Само Хорис гледаше към вътрешността и я очакваше.