Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 87

Търл прегледа бутилките с въздух и игриво подръпна еластичните ремъци, които придържаха маската към лицето му.

— А сега се качвай, животно! Качвай се! Какъв земеход, а?

Наистина е чудесен, помисли си Джони, като се отпусна в огромната седалка на мерача. Тапицерията блестеше във виолетово, таблото за управление и бутоните бяха невероятно лъскави.

— Целият е проверен, няма скрито дистанционно управление — каза Търл. Смя се на шегата си през всичкото време, докато се качваше. — Нали знаеш за какво говоря, глупаво животно? Днес няма опасност да скочим в пропастта! — натисна един бутон и вратите се затвориха херметично. Включи помпите и само за части от секундата въздухът в кабината бе заменен от дихателен газ.

— По дяволите, ама голям глупак беше! — продължаваше да се хили Търл.

Земеходът полетя към откритото пространство. Носеше се на малко повече от метър от повърхността и само за миг набра скорост триста километра в час. Ускорението почти пречупи гръбначния стълб на Джони.

Търл свали маската си и я хвърли настрани.

— Виждаш ли тези врати? Никога не натискай електронната ключалка и не се опитвай да ги отвориш, когато съм без маска, животно! Това нещо ще се разбие без управление.

Джони погледна приборите и ключалките, като внимателно запомняше чутото.

— Къде отиваме? — попита той.

— О, просто ще се поразходим. Ще разглеждаме забележителностите.

Джони беше сигурен, че това не е така. Следеше всяко движение на Търл и се опитваше да го запомни. Вече знаеше предназначението на повечето лостове и копчета.

Движеха се бързо на север, след това направиха широк завой и се насочиха на югозапад. Въпреки бясната скорост, от която контурите на пейзажа се размазваха, Джони разбра, че следват древна, обрасла с трева автострада. Ориентираше се за посоката по слънцето.

През бронираните амбразури на мерача виждаше много сгради в полето. Зад тях се издигаше висока планина. На запад се простираше равнината. Колата намали и спря на известно разстояние от най-голямата сграда. Джони погледна запустелите руини.

Търл бръкна в един шкаф и извади малка купа с кербанго. Гаврътна я, примлясна с костните си устни и се уригна. Сетне постави маската си и натисна копчето за вратите.

— Хайде, слизай! Слизай да разгледаш забележителностите!

Джони затвори клапата на бутилката с въздух и хвърли маската. Търл отпусна въжето и той можа да излезе. Огледа се. Наблизо се виждаха останки, вероятно от древни машини. Постройките пред него бяха внушителни. От тях започваше нещо като дълъг криволичещ изкоп, отдавна обрасъл с трева. Тя беше много висока и планинският вятър самотно виеше в нея.

— Какво е имало тук? — попита Джони.

Търл отпуснато и лениво се беше подпрял с лакти върху покрива на колата.

— Животно, виждаш пред себе си главната отбранителна база на тази планета от времето, когато по нея все още са се разхождали хора.

— Така ли? — бързо попита Джони.

Търл бръкна в колата и извади чинкоски наръчник. Хвърли го на Джони. Една страница беше отбелязана. На нея пишеше: „В близост до минния комплекс се намират забележителни останки от военни съоръжения. Тринадесет дни след атаката на психлосите шепа хора с примитивни оръжия са водили битка с един психлоски танк повече от три часа. Тази е била последната съпротива срещу завоевателите.“ Това беше всичко.