Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 217

Накрая Тор каза:

— Изгубихме жилата.

Никой не му отвърна.

7

Когато на изток зората се разпукна, Джони приближи до ръба и погледна надолу в бездната.

В чисто бялата кварцова жила нямаше и следа от злато. Виждаше се като на длан.

Търл щеше да разбере всичко, когато разузнавателният самолет премине над нея. Все още беше тъмно, но щом се развиделеше съвсем, новата купчина скални отломки там долу щеше ясно да покаже какво се е случило.

Джони се опита да предвиди реакцията на Търл. Не можеше да отгатне точно, но той сигурно щеше да изпадне в нервна криза.

Колко ли оставаше до полета на разузнавателния самолет? Надали беше много.

Въздухът дори не помръдваше, сякаш всичко беше застинало. Сутрешният вятър още спеше. Зората се отразяваше от заобикалящите ги величествени върхове.

Джони махна на един от пилотите да го последва и се затича към летящата платформа. Отлепи я от земята, приближи ръба на бездната и се спусна към дъното като куршум. Увисна над него.

Включи прожекторите и освети откъртилите се скали. Те бяха пробили леда и образуваха втори изкуствен бряг на реката. Прожекторите на платформата заиграха по отломките. Срутването беше огромно.

Той с надежда търсеше сред камъните някаква следа от жилата.

Нямаше нищо!

А трябваше да има цял тон злато! Сега то беше затрупано под планина от камъни, възможно бе и да е на дъното на реката.

При падането откъртената скала се беше натрошила и върху купчината дори можеше да се кацне. Той започна да обмисля дали не ще успее да я изравни и да направи площадка. Но тази работа щеше да отнеме часове, а ветровете щяха да задухат скоро.

Трябваше да се примири със загубата. Златото беше изчезнало.

Сутрешният вятър вече се усещаше. Не биваше да остава долу. Може би щеше да успее да направи нещо при някое от кратките утринни затишия, но сега не разполагаше с повече време.

Изстреля платформата нагоре и тя с вой се понесе към повърхността. Вихрите я блъскаха от всички страни. Приземи се успешно.

Каза на Робърт Лисицата:

— Нареди на всички да се върнат обратно в града.

Джони нервно ходеше напред-назад. Пасторът го гледаше със съчувствие.

— Все още не сме победени, момчето ми — каза му той. Хората изглеждаха сломени от неуспеха.

Робърт Лисицата наблюдаваше Джони. Двамата пилоти бяха заели местата си и спасената от затрупването група бе в самолета, те успокояваха Данълдийн.

— Сетих се! — извика внезапно Джони. — Ще се справим!

Робърт Лисицата и пасторът се приближиха до него.

— Търл — каза Джони — не знае докъде стигаше подземната галерия и дали не сме започнали да копаем скритата в скалата жила. Но щом види белия кварц там долу, ще разбере, че не сме се добрали до нея и тя е полетяла към дъното. Тор! — извика той. — На какво разстояние от пукнатината се бяхте приближили?

Тор извика началника на смяната и започнаха да изчисляват.

— На около метър и половина — извика накрая той от самолета.

— Ще я взривя — каза Джони. — Сега вече можем да си позволим да използваме взрив. С експлозия ще разкрия отвора и ще изглежда, че галерията е била много по-дълга и всъщност сме били достигнали до жилата! Бързо преместете самолета, дайте ми експлозив и пистолета за пробиване на дупки!