Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 216

Джони насочваше камерата с дистанционно управление. Не беше сигурен, но изглежда нямаше премазани и под клетката.

Камерата се люлееше свободно на тридесет метра под тях. Очите на всички бяха вперени в екрана, сякаш го молеха да се смили и да им каже какво се е случило.

— Няма го входа на галерията! — възкликна Джони. — Входът на галерията не се вижда! Падналият асансьор го е затрупал.

Решиха да използват летяща платформа. Трима души се спуснаха с нея в шахтата. Робърт Лисицата не позволи на Джони да слезе с тях.

Единият от мъжете скочи от платформата и закачи с куки въжето на асансьорната клетка. Изтеглиха го на повърхността.

Монтираха кран, макара и лебедка. След тридесет и три минути (времето беше засечено от историка, който също се беше промъкнал на борда на самолета) извадиха асансьора от шахтата и го поставиха до отвора.

Джони отново спусна камерата и предположенията му се потвърдиха — падането на асансьора бе предизвикало свличане.

С помощта на крана спуснаха долу кофи, лопати и четирима мъже. Този път Джони пренебрегна забраната на Робърт Лисицата и слезе с другите.

Изтръгваха камъните с голи ръце и пълните кофи веднага потегляха нагоре. После спуснаха още инструменти. Тежките чукове бяха добре дошли.

Изминаха два часа. На два пъти смениха тримата мъже, но Джони остана там през цялото време.

Работеха трескаво. Тракането на камъните и грохотът от ударите на тежките чукове отекваха в дъното на шахтата. Свличането се оказа много по-голямо, отколкото очакваха.

Освободиха петдесет сантиметра от входа на галерията. Един метър, метър и половина, два. Ами ако се е срутила цялата галерия?

Смениха хората още веднаж, но Джони продължи да работи.

Три часа и шестнадесет минути след слизането им в шахтата той чу слаб далечен шум. Вдигна ръка и всички запазиха тишина.

— Ей, вие, там, в мината! — изкрещя той.

Чу се съвсем слабо: „…няма въздух…“

— Повторете! — извика Джони.

До тях достигна: „…направете отвор за…“

Джони грабна една пробивна машина с дълга бургия. Потърси най-слабото място в бялата скала пред него, нагласи острието в една точка и даде знак на шотландеца край двигателя:

— Включвай!

Натискаха с всички сили. Другарите им от другата страна щяха да чуят шума и да се отдръпнат.

Бургията проби твърдата скала с пронизителен вой.

Издърпаха я обратно.

— Маркуч за въздух! — изкрещя Джони. Прекараха го през дупката и включиха компресора. Въздухът от галерията започна да излиза със свистене през цепнатината около маркуча, биеше право в лицата им.

След още двадесет и една минута успяха да разчистят свлеклите се камъни и вече можеха да изтеглят хората навън.

Трябваше да разширят отвора, за да извадят последния — Данълдийн със счупен глезен и няколко ребра.

Бяха седемнадесет, но само един беше сериозно наранен.

Мълчаливо ги издигаха един по един на повърхността.

Последен се изкачи Джони, целият в пот и прах. Пасторът го зави с едно одеяло. Спасените седяха скупчени върху снега. Пиеха някаква топла течност, изпратена им от възрастните жени. Пасторът намести глезена на Данълдийн и с помощта на Робърт Лисицата превързваше ребрата му.