Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 169
Л. Рон Хабърд
Изведнаж Търл се заинтересува.
— Колко е красиво!
Взе го в лапите си. С нокът драсна нежно по него. Чисто злато!
Започна да го милва.
Внезапно се видя у дома, богат и с много власт, живее в огромна къща и всички врати са отворени за него. Когато минава, по улиците го сочат и шепнат: „Това е Търл!“
— Прекрасно! — възкликна той. — Прекрасно!
След доста дълга пауза Джони наруши тишината:
— Ще се опитаме да изкопаем всичко.
Търл стоеше изправен в тясната шахта. В светлината на лампата танцуваха облаци прах. Той продължаваше да стиска нежно парчето и да го гали.
— Задръж го — предложи Джони.
Изведнаж то сякаш се нажежи.
— Не, в никакъв случай! — извика Търл. — Трябва да го скриеш! Зарови го в някоя дупка.
— Добре. Просто ще се опитаме да изкопаем цялата жила.
— Почвайте!
Джони въздъхна с облекчение.
Но на изхода на шахтата, преди да се разделят, Търл каза:
— Никаква връзка по радиото. Никаква! Недейте да летите над лагера. Приближавайте се към планините от изток, летете ниско, когато излитате и кацате в базата. Направете втори временен лагер горе в планината и се сменяйте там. В нашия лагер нямаш работа! За жените ще се грижа аз.
— Ще отида да им кажа, че няма да се виждаме.
— Защо?
— Ще се притесняват. — Джони разбра, че Търл не може да схване, и веднага поясни: — Ще вдигнат шум и ще предизвикат неприятности.
— Прав си. Можеш да отидеш още веднаж. По тъмно. Ето ти едно топлозащитно наметало. Знаеш къде са моите помещения. Светни три пъти с фенера.
— Защо не ми позволиш да взема момичетата в базата?
— А, не. Това няма да направиш. — Търл потупа кутията с дистанционното управление. — Все още си под мой контрол.
Джони чу как той бавно се отдалечава и изчезва в тъмната нощ. Търл беше обхванат от някакъв страх. В такова състояние от него можеше да се очаква всичко.
Върна се в базата много угрижен.
2
Джони, тримата му двойници, Робърт Лисицата и началниците на смени летяха високо над жилата. Въздухът беше кристално чист и под тях се бяха разпрострели величествените планини. Търсеха удобно място за кацане зад каньона.
— Дяволска работа — каза Робърт Лисицата.
— Теренът е ужасен — обади се Джони.
— Нямам предвид това — отвърна Робърт. — Говоря за демона Търл. От една страна, трябва да копаем, и то резултатно, а от друга, последното нещо, което искаме, е той да успее. Много добре знам, че ще ни избие на място, ако загуби надежда. Но по-скоро бих умрял, отколкото да го видя победител.
— Времето е на наша страна — успокои го Джони, като направи широк завой в небето, за да преминат още веднаж над ръба.
— Да, времето — въздъхна Робърт Лисицата, — то има отвратителното свойство да изтича като въздуха от меха на гайда. Ако не успеем да свършим до деветдесет и първия ден на следващата година, с всички нас е свършено.
— Мактайлър! — изкрещя Данълдийн отзад. — Я виж онова място на около седемдесет метра от ръба! Погледни на запад. Изглежда равно.
Всички се разсмяха: там долу нищо не можеше да бъде равно. Навътре от ръба повърхността беше толкова нагъната, че приличаше на миниатюрно копие на Алпите, цялата изпъстрена със стърчащи скали и камънаци, нямаше и най-малкото равно място за приземяване на самолета.