Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 170

— Ела да поемеш управлението, Данълдийн — повика го Джони.

Той се измъкна настрани и пусна шотландеца да седне на мястото му. Изчака, за да се убеди, че се справя добре, и тогава отиде в задната част на самолета.

Започна да развива взривен шнур от една макара и върза около тялото си здраво въже. Останалите му помагаха.

— Искам да се приближиш на три-четири метра над мястото. Ще сляза и ще опитам с взрив да разчистя една площадка.

— Не — възпротиви се Робърт Лисицата.

Той махна на Дейвид Маклийн, един от началниците на смени.

— Вземи му тези неща, Дейви! Знаем, че си смел, но не трябва да рискуваш, Мактайлър!

— Съжалявам — отвърна Джони, — аз познавам тези планини.

Отговорът беше толкова безсмислен, че Робърт Лисицата млъкна. После се разсмя.

— Ти си славен момък, Мактайлър. Но си безразсъден.

Данълдийн свали надолу самолета и Джони се опитваше да отвори вратата.

— Точно това доказва, че съм шотландец — каза той.

Никой не се разсмя. Бяха прекалено напрегнати и загрижени. Самолетът подскачаше нагоре-надолу и неравната повърхност ту се приближаваше, ту отскачаше. Дори тук, на седемдесет метра от ръба, вятърът беше много силен.

Спуснаха Джони на земята и въжето, с което беше вързан, се отхлаби. Той внимаваше да не постави много експлозив, защото цялата скала щеше да се откърти и да се срути надолу. Опаса я с взривния шнур, като гледаше да е колкото може по-близо до основата. Постави детонатора.

Махна с ръка, въжето се опъна и той се отлепи от земята. Висеше във въздуха и вятърът го люлееше.

Взривният шнур се възпламени и ехото от взрива се понесе из планините.

След като вятърът отвя облаците дим и прах, го спуснаха отново. С пистолет заби един клин в разцепената скала. Спуснаха му въже, той го прокара през ухото на клина и го върза. Ако беше изчислил всичко точно, цялата скала щеше да бъде поместена много лесно.

Започнаха да го изтеглят нагоре. Двигателите на самолета ревяха. Скалата се отдели.

Данълдийн я спусна така, че Джони да може да отреже с клещи завързаното за нея въже.

Огромната скала полетя надолу и мястото, на което беше лежала преди малко, сега представляваше равна площадка.

Джони работи цял час, като ту го спускаха, ту го вдигаха. Някои парчета буташе в пропастта под себе си. Накрая се получи равна площ около двадесет метра в диаметър, на седемдесет метра от ръба.

Самолетът кацна.

Дейвид, началникът на смяната, пропълзя по неравната повърхност до цепнатината, на десетина метра от ръба. Вятърът се опитваше да отнесе баретата му. Той постави в цепнатината едно устройство, което щеше да сигнализира, ако тя започне да се разширява.

Джони отиде до ръба и накара Тор да го държи за глезените, докато той висеше надолу и се опитваше да разбере дали оттам се вижда жилата. Не успя дори да я зърне. Скалата не беше отвесна, а с наклон навътре.

Около него се събраха и останалите. Чудеха се как биха могли да помогнат.