Читать «Огледален танц» онлайн - страница 265

— Какво да правя? — Тя се опита да се изправи, но той я държеше за ръката и я дръпна отново до себе си на леглото.

— Нищо. Всичко е наред. Кажи им… кажи им, че аз съм те накарал да останеш тук.

Тя го погледна почти с презрение.

— Как?

— С хитрост. Със заплахи. Психологическа принуда — отговори той направо. — Можеш да хвърлиш вината върху мен.

Тя го погледна подозрително.

Колко годишна беше? През последните два часа той разчепкваше историята на нейния живот и в нея, изглежда, нямаше много нещо. Приказките й бяха странна смесица от наблюдателност и наивност. Най-голямото приключение в живота й беше краткото й отвличане от Дендариите.

Роан. „Тя е успяла. И сега какво?“ Щеше ли да се върне за него? И как? Това беше Джексън Хол. Тук не можеше да се вярва на никого. Тук хората бяха само телесна маса. Като това момиче пред него. Пред очите му неочаквано се появи кошмарна картина — изпразнен череп, пусти очи — нейните.

— Съжалявам — прошепна той. — Ти си толкова красива… и отвътре. Ти заслужаваш да живееш. Не да бъдеш изядена от онази бабичка.

— Моята господарка е велика жена — каза тя настойчиво. — Тя заслужава да живее повече.

Каква деформирана етика беше подтикнала Лотус Дърона да направи от това момиче подобна имитация на доброволна жертва? Кого мислеше Лотус, че лъже? Очевидно лъжеше само себе си.

— Освен това — каза Лили Младша, — аз мисля, че ти обичаш онази дебела блондинка. Така се гърчеше над нея, че…

— Коя?

— Оо, вярно. Това трябва да е бил твоят клон.

— Моят брат — коригира я той автоматично. „Каква е пък тази история, Марк?“

Тя беше започнала да се успокоява, примирила се със странния плен. И й беше скучно. Гледаше го замислено. После попита:

— Ще ме целунеш ли пак?

Дължеше се на неговия ръст. Това събуждаше животинското в жените. Необезпокоявани от мъжката сила, те ставаха смели. Обикновено това го радваше, но това момиче го тревожеше. Тя не му беше… равна. Но той трябваше да убие времето, да я задържи тук, да я занимава колкото е възможно по-дълго.

— Добре…

След около двайсет минути кротко и благоприлично прегръщане тя се отдръпна и отбеляза:

— Баронът не го прави така.

— Какво правиш за Ваза Луиджи?

Тя разкопча панталоните му и започна да му показва. След около минута, задъхан, той извика:

— Спри!

— Не ти ли харесва? На барона му харесва.

— Сигурен съм. — Ужасно възбуден той отиде до стола при малката масичка за хранене и се сви на него. — Това е, хм, много хубаво, Лили, но е много сериозно за теб и мен.

— Не разбирам.

— Точно така. — Той все повече се убеждаваше, че въпреки ръста си тя е още дете. — Когато пораснеш… ще разбереш собствените си ограничения. И тогава можеш да каниш хора върху тялото си, както си избереш. Точно сега едва ли знаеш докъде си ти и откъде започва светът. Желанието трябва да излиза отвътре, не да е наложено отвън. — Той се опита да потисне собственото си желание със силата на волята си и успя само наполовина. „Ваза Луиджи, проклет мръсник.“