Читать «Огледален танц» онлайн - страница 12

Третият кашон, по-малък от втория, съдържаше по-леки доспехи: в тях нямаше вградени оръжия и не бяха предназначени за използуване в космоса, а по-скоро за бой при земни условия, при нормална температура и налягане. Най-впечатляващата особеност бяха командните радиослушалки гладкият шлем от дуралуминий с вграден над челото телеметричен и видеопроектор, който представяше точно пред очите на командващия всички данни. Потокът данни се контролираше посредством движения на лицето и гласови команди. Той го остави на полицата с намерение да го проучи внимателно по-късно и извади останалите неща.

Докато привършваше с подреждането на дрехите в шкафовете и чекмеджетата, започна да съжалява, че толкова бързо беше освободил ординареца. Легна на леглото и изгаси осветлението. Когато се събудеше, вече щяха да са на път към Джексън Хол.

Тъкмо заспиваше, когато комуникационната апаратура в каютата започна да звъни. Той се спусна да отговори и успя да произнесе едно „Нейсмит“ — каза го с гласа на човек, събуден от сън.

— Майлс? — прозвуча гласът на Торн. — Групата на командосите е готова.

— Мм. Добре. Напуснете орбита веднага щом сте готови.

— Не искаш ли да ги видиш? — Гласът на Торн показваше, че е изненадан.

Да ги провери! Той пое дъх.

— Да де. Идвам. — Той бързо обу униформените панталони, облече куртка, този път със съответните отличителни знаци и извика на пулта в каютата схема на вътрешността на кораба. За десантните совалки имаше два шлюза. Кой от тях? Той проследи пътя и до двата.

Улучи от първия път. Преди да се покаже, се спря за момент в сянката и тишината на коридора, за да огледа обстановката.

Шлюзът беше изпълнен с около дузина мъже и жени със сиви камуфлажни летателни костюми и купища апаратура и продукти. Ръчни и тежки оръжия бяха наредени на симетрични пирамиди. Наемниците седяха или стояха, разговаряха шумно, високо и грубо и от време на време избухваха в смях. Бяха едри и яки. Блъскаха се грубо и сякаш само търсеха повод за гръмогласен смях и викове. Всички носеха ножове и други лични оръжия, окачени на колани или в кобури, и сякаш демонстративно бяха накичени с патрондаши. Лицата им бяха неразгадаеми, като на животни. Той преглътна, изправи се и отиде при тях.

Ефектът беше мигновен.

„Строй се“ — извика някой и без по-нататъшни заповеди те се наредиха в две прави мълчаливи редици, а в краката на всеки, или всяка, стоеше личният багаж. Беше по-зловещо от предишния хаос.

Леко усмихнат, той отиде пред тях и си придаде вид, че оглежда всеки поотделно. Един последен тежък камуфлажен костюм изскочи от люка на совалката и тежко тупна на дока: последният, тринадесетият от групата се изправи и отдаде чест.

Той стоеше парализиран от страх. Какво, по дяволите, беше това? Гледаше блестящата катарама на колана на нивото на очите си, после вдигна глава и опъна шия. Необикновеното същество беше високо към два метра и половина. Огромното тяло излъчваше сила, която почти можеше да се усети — като топлинна вълна, а лицето — лицето беше истински кошмар. Жълто-кафяви очи като на вълк, изкривена провесена уста със зъби като на див звяр — дълги бели кучешки зъби над тъмночервени устни. Огромните ръце бяха с нокти като на граблива птица — дебели, здрави, остри като бръснач, боядисани с тъмночервен лак. Погледът му се върна на лицето на чудовището. Очите бяха изписани със златна боя, на изпъкналите скули бяха залепени златни звездички. Косата, с цвят на махагон, беше прибрана назад и оплетена в причудлива плитка. Коланът беше силно пристегнат, подчертавайки фигурата въпреки широкия сив летателен гащеризон. Съществото… жена ли беше?