Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 57

— Отровите? Човече Божи! Нали не са му дали отрова преди да го застрелят? Това би било твърде безумна криминална история!

— Не, не са му дали. Но не отговорихте на въпроса ми.

— Отровите имат своя чар… Далеч по-изтънчени са от куршума или хладното оръжие… Нямам познания по въпроса, ако това ви интересува.

— Притежавали ли сте арсеник?

— За да го слагам в сандвичите след представлението? Тази идея има своите привлекателни страни. Чували ли сте за Роуз Глайдън? Ох, тези актриси, които си мислят, че са си създали име! Не, никога не съм мислил за арсеник. Може да се извлече от отрова за плевели или от мухоловки, ако не се лъжа, така ли е?

— Често ли идвате тук, мистър Рестарик?

— Зависи, инспекторе. Случва се да не дойда по няколко седмици. Все пак се опитвам, когато мога, да прескоча през почивните дни. Винаги съм смятал Стонигейтс за свой истински дом.

— Мисис Сероколд давала ли ви е основание да смятате така?

— Никога няма да мога да се отплатя на мисис Сероколд, за това, което е направила за мен. Съчувствие, разбиране, обич…

— И доста пари в брой, струва ми се?

Алекс го изгледа с отвращение.

— Тя се отнася към мен като към свой син и вярва в моята работа…

— Говорила ли е с вас за завещанието си?

— Разбира се. А може ли да попитам какъв е смисълът от всичките тези въпроси, инспекторе? На мисис Сероколд не й се е случило нищо.

— И по-добре да не се случва — отговори Къри заплашително.

— Какво искате да кажете с това?

— Ако не знаете, много добре — каза инспекторът. — Ако знаете, предупреждавам ви!

Когато Алекс излезе, сержант Лейк отбеляза:

— Доста фалшиво прозвуча.

Къри поклати глава.

— Не може да се каже със сигурност. Може наистина да е талантлив. Може би обича да живее леко и да приказва големи приказки. Не знам. Чул стъпки, нали. Бих се обзаложил, че си го измисли.

— Поради някаква определена причина?

— Поради напълно определена причина. Не сме стигнали още дотам, но и това ще стане.

— Сър, в края на краищата някое от онези момчета може и да е успяло да излезе незабелязано от колежа. Сред тях сигурно има осъждани за грабеж и ако е така…

— Точно това искат да мислим. Много удобно. Само че, ако е вярно, готов съм да изям новата си шапка.

II.

— Седях пред рояла — обясняваше Стивън Рестарик. — Когато избухна караницата между Луис и Едгар, свирех нещо тихо.

— И какво си помислихте?

— Ами… да си призная не я взех насериозно. Горкият нещастник понякога изпада в такива отровни пристъпи. Но в действителност не е луд. Тези щуротии са нещо като изпускане на пара. Истината е, че всички ние го изкарваме от кожата… особено Джина, разбира се.

— Джина? Това е мисис Хъд, нали? И защо го изкарва от кожата?

— Защото е жена. При това много красива. И защото мисли, че е смешен. Тя е наполовина италианка, а италианците притежават някаква неосъзната жестокост. Не могат да изпитват съчувствие към никой, който е стар, грозен или просто по-особен. Те сочат такива хора с пръст и им се присмиват. Точно това прави Джина, в преносен смисъл, разбира се. За нея младият Едгар е безполезно същество. Държи се нелепо, надуто, а вътрешно е дълбоко несигурен в себе си. Иска да впечатлява, но успява единствено да изглежда глупав. За нея няма никакво значение, че нещастникът страда.