Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 55

Бушонът, към който били свързани повечето от лампите в големия салон, изгорял и той отишъл до таблото, за да го поправи. След известно време свършил и се върнал обратно.

— Колко време ви отне това?

— О, не мога да кажа точно. Таблото е нависоко. Трябваше да взема свещ и стълба. Може би десет минути… Може би четвърт час.

— Чухте ли изстрел?

— Не. Не съм чул нищо такова. Вратата към кухнята е тапицирана с нещо като филц.

— Разбирам. И какво заварихте, когато отново се върнахте в салона?

— Всички се бяха скупчили пред вратата на кабинета. Мисис Стрет каза, че мистър Сероколд бил прострелян… Но се оказа, че не е вярно. Кукуто не беше улучило.

— Разпознахте ли револвера?

— Разбира се! Моят!

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди два или три дни.

— Къде го държахте?

— В едно чекмедже в стаята си.

— Кой знаеше за него?

— Не знам кой какво знае в тази къща.

— Какво имате предвид, мистър Хъд?

— Че са побъркани.

— Когато влязохте в салона, всички ли бяха там?

— Какво значи „всички“?

— Всички, които бяха там, когато излязохте да поправите бушона.

— Джина — да… възрастната дама с бялата коса… и мис Белъвър… не обърнах особено внимание, но мисля, че беше и тя.

— Мистър Гулбрандсен пристигна съвсем неочаквано завчера, нали?

— Предполагам. Доколкото разбрах, не са го чакали.

— Някой стори ли ви се разтревожен заради пристигането му?

Уолтър Хъд се замисли за момент и отговори:

— Не, не бих казал такова нещо.

Отново стана предпазлив.

— Имате ли някаква представа защо е дошъл?

— Сигурно заради безценната им фондация. Тук всичко е побъркано!

— Такива фондации има и в Щатите.

— Едно е да направиш дарение с някаква цел, съвсем друго, да го правиш на психиатрична основа както тук. В армията ми дойде до гуша от психиатри. Тук просто гъмжи от такива! Да учат младите нехранимайковци да плетат кошнички и да правят поставки за лули! Детски игри! Това е безумно, казвам ви!

Инспектор Къри не удостои забележката с коментар. Може би беше съгласен с нея. Той се вгледа в Уолтър съсредоточено.

— Значи нямате представа кой е убил мистър Гулбрандсен?

— Някое от умните момчета от колежа е решило да се поупражнява, предполагам.

— Не, мистър Хъд. Можем да изключим момчетата от колежа. Заведението, въпреки внимателно създаваното впечатление за свобода, е място за ограничаването й и това се спазва стриктно. Никой не може да влезе или излезе оттам по тъмно, за да извърши убийство.

— Аз не бих бил толкова сигурен. Както и да е. Ако искате да е някой по-вътрешен, предполагам, че е бил Алекс Рестарик.

— Защо?

— Защото е имал възможност да го направи. По това време е бил сам в колата си в границите на имението.

— А защо му е било да убива Кристиян Гулбрандсен?

Уолтър Хъд сви рамене.

— Аз съм външен човек. Не познавам семейните истории. Може би старото момче е чуло нещо за Алекс и се е канело да го раздрънка на семейството.

— С какви последствия?

— Ами например да му отрежат мангизите. Той има нужда от тях. И харчи доста, доколкото разбирам.