Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 56

— Имате предвид театралните му занимания?

— Така ли ги нарича?

— Предполагате ли нещо друго?

Уолтър Хъд отново сви рамене.

— Не знам — отвърна той.

Глава 13

I.

Алекс Рестарик беше словоохотлив и освен това ръкомахаше.

— Знам, знам! Аз съм главният заподозрян. Идвам сам с кола към къщата и изпадам в пристъп на творческо вдъхновение. Не очаквам да разберете. Откъде-накъде ще разберете?

— Бих могъл и да разбера — отговори Къри сухо, но Алекс продължи, сякаш не го е чул:

— Понякога се случва! Обзема те, без да знаеш как и защо. Някакъв ефект, идея и всичко останало отива по дяволите! Следващия месец поставям нов балет… Снощи… изведнъж… декорът беше прекрасен… съвършеното осветление! Мъгла… и фаровете прорязват мъглата и се отразяват неясно в грамада постройки. Всичко беше на мястото си! Изстрелите… бягащите стъпки… буботенето на електрическия генератор… сякаш лодка по Темза… Но какво да използвам, за да постигна тези ефекти?

Инспектор Къри го прекъсна:

— Чухте изстрели? Къде?

— Някъде в мъглата, инспекторе. — Алекс размаха ръце във въздуха — меки, добре гледани ръце. — Някъде в мъглата. Те бяха най-хубавото.

— А не ви ли хрумна, че нещо може да не е наред?

— Нещо да не е наред? А защо да ми хрумне?

— Изстрелите не са чак толкова обикновено нещо.

— Знаех си, че няма да разберете! Изстрелите идеално се вместваха в сцената, която създавах. Опасности… опиум… лудост! Пет пари не давах какво са били всъщност. Можеше да са гърмежи от ауспух на някой камион по шосето. Или пък бракониер, тръгнал на лов за зайци.

— В този край зайците се ловят преди всичко с примки.

Алекс не престана:

— Дете, което си играе с фойерверки? Дори през ум ми мина, че са изстрели. Аз бях на сцената… Или по-скоро в залата и гледах сцената.

— Колко изстрела чухте?

— Не знам — отвърна Алекс троснато. — Два или три. Два почти един след друг. Помня това.

Инспектор Къри кимна.

— Струва ми се споменахте бягащи стъпки? Откъде се чуха те?

— От мъглата. Някъде близо до къщата.

— Това навежда на мисълта, че убиецът на Кристиян Гулбрандсен е дошъл отвън — каза инспектор Къри тихо.

— Разбира се. А защо не? Не можете да предположите, че е от къщата, нали?

— Трябва да помислим за всичко — обясни инспекторът още по-тихо.

— Предполагам — съгласи се Алекс Рестарик щедро. — Каква съсипваща душата работа трябва да е вашата! Всичките тези подробности, часове, места, ужасната дребнавост и педантичност на всичко това! И какъв е смисълът в края на краищата? Ще оживее ли нещастният Кристиян Гулбрандсен?

— Залавянето на убиеца е голямо удовлетворение, мистър Рестарик.

— Като в Дивия Запад!

— Познавахте ли добре мистър Гулбрандсен?

— Не достатъчно, за да искам да го убия, инспекторе. Виждал съм го от време на време още откакто дойдох да живея тук като малък. Появяваше се за кратко. Един от стълбовете на индустрията. Подобен тип хора не са ми интересни. Струва ми се, че има голяма колекция от скулптури. Боже мой! Тези богаташи!

Инспектор Къри го изгледа замислено и го попита:

— Интересуват ли ви отровите, мистър Рестарик?