Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 33

Прокънтяха два изстрела. Този път звукът не долетя отвън, а съвсем определено иззад заключената врата. Някой, на мис Марпъл се стори, че е Милдред, извика:

— О, Боже! Какво ще правим сега?

Откъм кабинета долетя тупване и след това един звук, сякаш по-ужасен от това, което се бе чуло преди малко — протяжен, тежък вопъл.

Някой мина покрай мис Марпъл и започна да дърпа и натиска дръжката на вратата. Беше Стивън Рестарик.

— Отвори! — викаше той. — Отвори!

Мис Белъвър се върна. В ръката си държеше връзка ключове.

— Опитай някой от тези — каза тя задъхано.

В този момент лампите отново светнаха. След тайнствения полумрак салонът сякаш отново оживя. Стивън Рестарик започна да опитва ключалката. Чуха как ключът от другата страна издрънча на пода. Отчаяното ридание в кабинета не спираше. Уолтър Хъд влезе в салона, застина стъписан и попита:

— Ей, какво става тук?

— Този безумец застреля мистър Сероколд! — отговори Милдред през сълзи.

— Моля ви. — Каза го Кари Луиз. Тя стана и се приближи до вратата на кабинета. Внимателно отстрани Стивън. — Оставете ме да поговоря с него.

Извика много тихо:

— Едгар?… Едгар?… Пусни ме да вляза, чуваш ли? Моля те, Едгар!

Чу се как ключът влиза в ключалката. Превъртя се и вратата бавно се отвори.

Но не я отвори Едгар. Беше Луис Сероколд. Дишаше тежко, сякаш бе тичал, но иначе изглеждаше напълно спокоен.

— Няма нищо, скъпа. Няма нищо. Всичко е наред.

— Помислихме, че ви застреля! — каза троснато мис Белъвър.

Луис Сероколд се намръщи.

— Разбира се, че няма такова нещо! — Гласът му прозвуча малко грубо.

Сега вече виждаха вътрешността на кабинета. Едгар Лоусън се бе свлякъл край бюрото. Ридаеше и стенеше. Револверът лежеше на пода — там, където го бе изпуснал.

— Но ние чухме изстрелите! — възкликна Милдред.

— Да, той стреля два пъти.

— Но не ви улучи?

— Естествено, че не ме улучи! — отвърна Луис рязко. Мис Марпъл не мислеше, че „естествено“ е уместен израз в случая. Изстрелите бяха произведени от съвсем малко разстояние.

— Къде е Мавърик? — попита Луис Сероколд с раздразнение. — От него имаме нужда сега.

— Ще го доведа — кимна мис Белъвър. — Да се обадя ли и в полицията?

— В полицията? Разбира се, че не.

— Струва ми се, че трябва — намеси се Милдред. — Той е опасен.

— Глупости! — отговори Луис Сероколд. — Горкото момче. Има ли вид на такъв?

В момента младежът наистина не приличаше на опасен човек. Видът му бе окаян и доста отблъскващ. Гласът му бе загубил внимателно заучената интонация:

— Не исках да го направя! — изхълца той. — Не знам какво ме прихвана! Да наприказвам всичко това! Трябва да съм полудял!

Милдред изсумтя.

— Наистина трябва да съм полудял. Не исках да го направя! Мистър Сероколд, не исках да го направя!

Луис го потупа по рамото.

— Всичко е наред, момчето ми. Всичко е наред.

— Можех да ви убия, мистър Сероколд!

Уолтър Хъд влезе в кабинета и се взря в стената зад бюрото.

— Куршумите се влезли тук — кимна той и погледът му се плъзна надолу към плота на бюрото и стола зад него. — Не го е улучил на косъм — добави мрачно.