Читать «Цитаделата» онлайн - страница 235

Нямаше кой да ги безпокои край старото абатство. Вече беше краят на сезона за пъстървата и бяха останали само неколцина рибари. Хранеха се в покритата с камъни трапезария на дълга дъбова маса пред откритото огнище. Храната беше проста и добра.

По време на техните разходки почти не разговаряха. Често вървяха цял ден, без да разменят повече от няколко думи. Отначало Андрю беше абсолютно безчувствен — към околността, през която вървяха, но с минаването на дните красотата на нейните реки и гори, на покритите с папрат стръмни хълмове постепенно, но неумолимо проникваше през вцепенените му сетива.

Възстановяването му не беше сензационно бързо, но все пак към края на първия месец той беше в състояние да се справя с умората от дългите преходи, да се храни и спи нормално, да се къпе всяка сутрин със студена вода и да гледа в бъдещето без страх. Виждаше, че не би могло да се избере по-добро място за неговото лекуване от това изолирано кътче, нито по-добър режим от това спартанско, монашеско съществуване. Когато първият мраз скова земята, той усети инстинктивна радост в кръвта си.

Неочаквано започна да разговаря. Темите на техните дискусии отначало бяха непоследователни. Умът му, като атлет, който загрява с прости упражнения преди голямото състезание, бе предпазлив във възприемането на живота. Но без да се опомни, научи от Дени за развоя на събитията.

Практиката била продадена на доктор Лори не за пълната цена, която Търнър бе поискал, тъй като при създалите се обстоятелства нямаше представяне на клиентите, но получената сума беше близка до първоначалната цифра. Най-после бе изтекло разпределението на Хоуп и сега той си беше в къщи с Бирмингам. Дени също беше свободен. Преди да дойде в Лантони, бе напуснал службата си. Намекът бе толкова ясен, че Андрю внезапно вдигна глава:

— В началото на годината трябва да съм годен за работа.

Започнаха да разговарят сериозно и след една седмица вцепенението му изчезна. Стори му се странно и тъжно, че човешкият мозък е в състояние да оцелее дори след такъв смъртоносен удар, какъвто бе получил той. Но нямаше какво да се прави, съживяването беше факт. Преди се бе влачил като съвършено действаща машина със стоическо безразличие. Сега дишаше острия въздух с истинска наслада, замахваше да удари папратите с тоягата си, дърпаше кореспонденцията си от ръцете на Дени и ругаеше, когато пощата не носеше „Медикъл джърнъл“.

Нощно време с Дени разглеждаха една голяма карта. С помощта на един алманах направиха списък на градовете, после го ограничиха и накрая стесниха своя избор върху осем. Два от тях бяха в Стафордшър, три в Нортемптъншър и три в Уорикшър.

На другия понеделник Дени замина за една седмица. През тези дни Андрю почувства стремителното връщане на старата му жажда за работа, неговата работа, истинската работа, която можеше да върши заедно с Хоуп и Дени. Нетърпението му стана колосално. В събота следобед извървя целия път до Абергавани, за да посрещне последния влак за седмицата. Когато, разочарован, се завръщаше и си мислеше, че още две нощи ще трябва да изкара сам, видя малък тъмен „Форд“ спрял пред дома за гости. Втурна се през вратата. Там, в осветената трапезария, Дени и Хоуп бяха седнали на чай с крем, яйца с шунка и консервирани праскови.